Изабел Абеди: Луциан

— Със сигурност не помниш — продължи тя. — Подари ти го Мома, когато се върнахме от родилния дом. То трябваше да бди над съня ти, но ти не го изпускаше от ръце и през деня. Навсякъде го мъкнеше със себе си и когато веднъж го забравихме в гръцката таверна, ти рева толкова дълго, че накрая позвъних и събудих господин Папатрехас, който изпрати мечето ти с такси. Дори му беше измислила име. Как беше… Ли или Ла…? — Яне сбърчи чело.

— Лу — прошепнах.

Нямах никаква представа, как това име ми се изплъзна от устата. Та аз не си спомнях дори малкото мече.

От кафеза се чу потракване. Идваше от Джон Бой. Той усърдно си точеше човката върху малка тъмнокафява обелка. Бях се втренчила в зеленото вълнесто папагалче, без всъщност да го виждам, и когато изпляска с криле, кой знае защо потреперих.

— Ей — Яне ме погледна загрижено. — Много си пребледняла. Добре ли си, Вълче?

Кимнах, но не беше вярно. Изведнъж се почувствах ужасно изтощена.

— Май трябва да си лягам — измърморих. — Утре сутринта първия час имаме английски.

Врабеца ме погледна състрадателно.

— Добре ще го наредя аз твоя мистър Тайгър, ако пак те вземе на прицел. Следващия път лично ще се появя в приемния час и ще му изпълня един марш на стария ти тромпет.

— Добра идея — изръмжа Яне. — Отдавна трябваше да го направим.

Учителят ми по английски не беше любимата ни тема. Яне и Врабеца мразеха някой да ми усложнява живота, особено когато нямаше никакъв повод за това.

Аз се надигнах от пода и хвърлих на Яне изпълнен с разкаяние поглед.

— Ще може ли… само до утре… да оставя моите вехтории тук?

Напълно реторичен въпрос. Беше ми съвсем ясно, че утре няма да има следа от нашата акция. Все едно дали ще е късна вечер, или пък ранна утрин, Яне никога нямаше да си легне, докато не „подготви кораба за бой“. Това, че не участвахме в домакинската работа, на майка, разбира се, не й беше приятно, но днес тя заяви изненадващо:

— Аз ще оправя. И ще ти оставя нещата пред вратата, става ли?

— Благодаря ти!

Целунах Яне и кимнах на Врабеца, която отново се беше вглъбила в изучаването на видеокасетите си. Държеше касета с надпис „Черният Орфей“.

— Прекрасен филм — промърмори. — Наистина трябва да си купим видео. Във видеото има нещо толкова романтично.

— Лека нощ, Врабец — казах и се обърнах към птичия кафез. Междувременно и Джон Бой беше заврял човка под крилото си.

Меките му перца бяха разперени и гръдният му кош се повдигаше и отпускаше в плавен ритъм.

— Лека нощ, Джон Бой, лека нощ, Джим Боб!

Врабеца ми махна вяло, а Яне ми се усмихна.

— Лека нощ, Вълче. И сънувай нещо хубаво.

Когато в стаята си започнах да се събличам, забелязах, че още държа в ръка мечето. Взех го със себе си в леглото и изгасих светлината. Особеното чувство в гърдите ми не ме беше напуснало. Не можех точно да преценя, знаех единствено, че ме беше обзело внезапно.

Стаята ми беше на първия етаж. Чувах стъпките над мен, тежките стъпки на Яне и ситнещите на Врабеца. И дъждът не спираше. Биеше по стъклата. Обичах този шум, както и мигът преди заспиване. Тези магически секунди, в които преминаваш в друга действителност, съм ги усещала винаги като нещо необикновено. Понякога беше сякаш пропадах, друг път като че ли потъвах, но днес ми се струваше, че сънят ме тегли грубо с нетърпеливи припрени пръсти. Някъде в далечината избуча корабна сирена и аз се отнесох.

Сънят ме обори като силен наркотик. Лежах в едно помещение върху плюшен тъмнозелен килим. Стените бяха облицовани с дърво, имаше и едно легло, застлано с постелка на цветя. Над него висеше картина с отвратително кичозен планински пейзаж. Над мен мъждукаше кристален полилей, а до мен имаше парчета от нещо счупено. Те бяха навсякъде, по корема, по ръцете ми. Миришеше на нещо метално и сладникаво. Установих с ужас, че беше кръв.

Моята кръв ли беше? Мъчех се да си поема въздух, но в помещението като че ли го нямаше, или пък може би аз не можех да вдишвам. Задушавах се, стенех, исках да се раздвижа, но не можех да помръдна, дори пръстите не ми се подчиняваха.

Къде се намирах? Това помещение ми беше непознато. Какво правех в него? Сама ли бях? Не, имаше някой, усещах го, но не можех да различа никакво лице. Моля те, не, моля… не ме оставяй…

Дори думите се усещаха като счупени парчета, студени, остри, внушаващи страх. Едва сега осъзнах, че се молех за живота си. Помещението, чуждо, грозно и безлично, се разтегли, а после се сви, стените все повече ме притискаха. Стана ми студено, замириса на пот.