Изабел Абеди - Луциан

— Помощ — пророни Сузи, която също ме изгледа. — да не си закусвала дрога? Изглеждаш така, сякаш си дъвкана и изплюта.

— Благодаря ти. И аз те обичам.

Измъкнах от чантата си пособията за писане. Класната стая се напълни. Когато Себастиан мина покрай чина ми, звънецът иззвъня.

— Хай, зомби, хубаво ли прекара тази Ladies’ Night? — попита моят бивш приятел, минавайки покрай мен. Ироничните забележки на Себастиан през последните седмици обикновено будеха у мен угризения на съвестта. Но днес ме ядоса.

— Целуни ми задника — изръмжах през стиснати зъби.

— What an interesting remark, miss Wolf — Тайгър разтвори дневника. — Бих искал да запомня този израз, за да го предоставя на следващите поколения. — Той извади сребърния си молив. — Ребека Волф ни въвежда в днешния урок по английски с думите „Целуни ми задника“. Светлите очи на Тайгър ме фиксираха. — Как е на английски „Целуни ми задника“, Ребека?

„Kiss my ass“, преведох мислено и се помъчих да придам безразличен израз на лицето си.

„Eat my shorts“ — чу се отзад. Гласът на Себастиан. Той беше живял пет години при майка си в Лондон, преди да се премести при немския си баща в Хамбург. — Също и „sod you“ или „bugger me“…

— Lovely, Sebastian, that should be enough for now — отвърна Тайгър с перфектното си оксфордско произношение и кимна благосклонно към Себастиан.

— Американският английски — продължи той, като ми хвърли язвителен поглед — се различава от истинския британски английски основно в произношението и словесното богатство. Тази тънка разлика се разпростира дори и във вулгарния език. Американците предпочитат да се изразяват доста елементарно, като изобщо не се опитват да въведат в речника си различни идиоматични изрази от британския английски, какъвто е случаят например с литературно колоритно звучащия израз „eat my shorts“, който напълно се различава от баналния „kiss my ass“.

Зад гърба си чух тихото кискане на Себастиан.

Тайгър продължи да ме гледа, докато Сузи забиваше ноктите си в бедрото ми. От болка ядът ми се изпари. Преценявах дали да изясня на Тайгър, че изразът „eat my shorts“, който Себастиан употреби, със сигурност не беше взет от британския английски, а от американския сериал „Семейство Симпсън“, но се отказах.

— А сега, да се заемем с фактическата тема, предвидена за този час.

Той издърпа златния ланец и извади джобния си часовник. Всеки път, когато го поглеждаше, лявото му око потрепваше.

— Избрах ви една кратка история от Амброз Ловел — оповести той. — Едно от най-ранните му произведения. — Шейла, би ли била така добра да ми помогнеш? Надявам се, че можеш да ходиш с тези ботуши? — и той връчи на Шейла голям топ хартия. Този път ъгълчетата на устните му потрепнаха.

Сузи едва се сдържаше да не се изкикоти, а на мен ми олекна. „Нова жертва, нов късмет“, ми мина през ума. Но по случая с Шейла Хамени бях напълно съгласна с Тайгър. Когато Шейла тръгна из класната стая, ходейки като на кокили с белите си ботуши, с тънки като игли токчета, за да раздаде листовете, тя приличаше на измъчена кокошка на кокили, но това не и пречеше да поклаща малкото си дупенце.

Сузи държеше листа с разказа пред лицето си.

— Моля те, напомни ми да регистрирам нова група в ученическия фейсбук под името „Нямам предразсъдъци, но тя носи бели ботуши“.

Стиснах устни, за да не прихна, и се съсредоточих върху листа си. „The Bell in the Fog“ от Амброз Ловел. Съфолк, Англия 1889–1950.

Преди Тайгър да вземе нашия клас, никога не бях чувала за този писател, но впоследствие научих много за него. Изглежда Тайгър притежаваше всичките му произведения, включително и ръкописа на единствения незавършен роман на Ловел, от който веднъж ни дари с малък откъс. В повечето случаи обаче ни четеше разкази от този автор.

Ако трябва да съм честна, признавам, че това бяха любимите ми часове. Тайгър имаше прекрасен глас на разказвач, дрезгав, дълбок и приятно провлечен. Но днес той помоли Себастиан да чете, като поиска да извадим всички непознати думи и ги наизустим за следващия час.

В новелата на Ловел се разказваше за един английски лорд, който в тъмна мъглива нощ минавал през едно мочурище и изведнъж чул странно звънтене.

Себастиан владееше английския почти толкова добре, колкото нашия учител, беше и умел четец, но въпреки това се концентрирах с мъка.

Що се отнасяше до съня, със сигурност принадлежах към групата на лалугерите. Осем часа сън бяха моят минимум, всичко под него разрушаваше нервната ми система и не само нея. А и днес се чувствах някак особено. Мислите ми започнаха да странстват и докато се осъзная, пред очите ми отново се появиха ужасният изкуствен плюшен килим от съня ми, цветната постелка, стъклените парчета и многото кръв. Прибави се и усещането, че някой се навежда над мен, някой, когото умолявах да ме остави жива.