Клифърд Саймък - Посетителите

Беше тежък ден. Журналистите на пресконференцията в ранния следобед бяха настървени. По принцип въпросите трябваше да бъдат свързани с движението на Асоциацията на туземните американци за връщане на Блак Хилс в Южна Дакота и региона на Монтана Бигхорн на съюзените племена, макар да имаше и сериозни заяждания относно енергийното положение, съсредоточени около предложението на правителството да разработи система за добив на слънчева енергия в югозападната пустиня, и около искането му за заделяне на съществени средства за проучвания в областта на системата за криогенна трансмисия. Пресата се бе възмутила яростно от незадоволителните му отговори, но това не беше нещо необичайно. Поне така мислеше Дейвид Портър. През изминалите няколко месеца пресата като цяло бе или ядосана, или възмутена от него. И сега той беше сигурен, че през следващите дни някоя групировка от медиите ще започне кампания за неговата оставка.

Над офиса на пресслужбата надвисна тишина, едва нарушавана от подредените до стената телетипни апарати, които се смееха тихо помежду си, докато продължаваха да бълват световните дела. Марша Лангли, неговата помощничка, събираше нещата си и се приготвяше да си тръгва. Телефонният пулт на бюрото на Марша мълчеше — за пръв път този ден по него не премигваха лампички, сигнализиращи за нови обаждания. Това беше спокойствието на периода на натрупване на новини. Последните следобедни вестници бяха под печат, а сутрешните все още се подготвяха.

В стаята започваха да се промъкват сенки. Портър протегна ръка и светна настолната си лампа. Светлината огря разхвърляна купчина листове. Той ги погледна и изпъшка. Часовникът на стената показваше почти 5:30. Беше обещал да вземе Алис в 7:30. Ще рече, имаше съвсем малко време, за да приключи с писмените си задачи. Имало някакъв нов ресторант в Мериленд, препоръчан от приятели на Алис, и през последните седмици тя непрекъснато беше намеквала за него. Тази вечер планираха да отидат там. Той се отпусна на стола си и се замисли за Алис Дейвънпорт. Нейният старец, сенаторът, и Портър никога не се бяха разбирали особено добре, но досега старецът не бе възразявал да се срещат. Което беше много мило от страна на този стар пуяк. Въпреки родителя си обаче, Алис си беше чудесна. Беше много забавна, умна и жизнерадостна, добре информирана и извънредно общителна. Освен че понякога имаше неприятния навик да започва продължителни и разпалени спорове по обхваналия я за момента обществен ентусиазъм. Точно сега това бяха претенциите на индианците към Блак Хилс и Бигхорн, които, според страстното й убеждение, трябвало да бъдат върнати на съюзените племена. Преди няколко месеца това бяха чернокожите в Южна Африка. А всичко се дължеше, каза си мрачно Портър, на прекалено доброто образование по съвсем ненужни дисциплини. Тя не говореше винаги за такива неща и навярно тази вечер също нямаше да го стори. През последните няколко месеца бяха прекарали заедно много приятно — когато не се правеше на кръстоносец, Алис беше отличен събеседник.

Нямаше да му отнеме повече от около половин час, прецени той, ако наистина се хванеше поне да разчисти безпорядъка на бюрото си. Това щеше да му остави време да се прибере у дома, да вземе душ, да се избръсне и да се преоблече. Поне веднъж щеше да вземе Алис навреме. Но първо имаше нужда от чаша кафе.

Портър стана и се насочи към другия край на стаята.

— Знаеш ли дали в залата за пресконференции не е останало малко кафе? — попита той Марша.

— Сигурно — отвърна му тя. — Трябва да са останали и някакви сандвичи, но навярно вече са изсъхнали.

— Имам нужда само от чаша кафе — промърмори той.

Беше изминал половината път до бюрото си, когато един от телетипните апарати внезапно започна да трака лудо. Високо и настойчиво зазвъня звънец, който призоваваше за внимание.

Той се обърна кръгом и бързо пресече стаята. Беше апаратът на „Асошиейтед Прес“. Портър се приближи до него и го стисна от двете страни. Принтерът отпечатваше лента с бюлетини.

БЮЛЕТИН: СЪОБЩАВА СЕ, ЧЕ В МИНЕСОТА ОТ НЕБЕТО Е ПАДНАЛ ГОЛЯМ ОБЕКТ.

Апаратът спря, принтерът продължаваше да потрепва.

— Какво става? — попита Марша зад рамото му.

— Не знам — отвърна Портър. — Сигурно метеорит.

Той се обърна към апарата:

— Продължавай. Продължавай. Кажи ни какво става.

Телефонът на бюрото му иззвъня остро.

Марша направи една-две крачки и вдигна слушалката.

— Добре, Грейс — каза тя. — Ще му предам.