Клифърд Саймък: Посетителите

Ако всичко това се беше случило, ако не грешеше, значи предметът, който бе паднал над реката, беше жив или беше движен от нещо, което бе живо, и не само живо, но и разумно.

Откри, че инстинктивно се съпротивлява на тази мисъл, защото в контекста на човешкия опит бе истинска лудост да повярва, че на Земята е кацнал разум и незабавно е грабнал тъкмо него.

С удивление разбра, че целият ужас, който беше почувствал отначало, се е изпарил. Сега на негово място в душата му се бе настанила мрачна студенина, която в известен смисъл беше много по-лоша от ужаса.

„Разум“ — помисли си той. Ако тук имаше разум, трябваше да има и начин да разговаря с него, да разработи система за общуване с него.

Опита се да говори, но думите му пресекнаха още преди езикът му да е в състояние да ги оформи. Опита отново и думите излязоха, но само шепнешком. Опита пак — този път думите бяха по-силни и прокънтяха в кухината на пещерата, в която беше застанал.

— Ало — извика той. — Има ли някой? Има ли някой тук?

Джери почака, но отговор не дойде. Той продължи да вика още по-силно към разума, който трябваше да е някъде тук. Думите му кънтяха, отекваха и заглъхваха. Кръглите, приличащи на очи предмети все още го наблюдаваха. Премигването продължаваше. Но никой не му отговори.

Кати Фостър седеше пред пишещата си машина в отдела за вътрешна информация на „Трибюн“ и отпечатваше материала си — невероятно глупава история за невероятно глупави хора. Проклет да е Джони, че я прати да я проучи. Сигурно имаше и други задачи, които би могъл да й повери, задачи, чието съдържание не бе толкова претенциозно блудкаво, нито пък пълно със сантиментален мистицизъм. Наричаха себе си „Любовниците“ и тя все още виждаше сънливата невинност в очите им, нежния плавен поток на изкуствена високопарност — любовта е всичко, любовта побеждава всичко, любовта изпълва всичко. Единственото, което трябва да правиш, е да обичаш някого или нещо достатъчно силно и дълго, и на любовта ти ще се въздаде. Любовта е най-великата сила във Вселената, най-вероятно единствената значима сила, алфата и омегата на всичко, което съществува. И не само хората, не само животът могат да ти отвърнат. Ако обичаш каквато и да било материя, каквато и да било енергия, те ще отвърнат на любовта ти и в резултат на тази любов ще направят всичко, което поискаш от тях, дори дотам, че да не се подчинят или да пренебрегнат всички емпирични закони (които, бяха й казали те, могат и да не съществуват в действителност), ще се проявят по какъвто и да било начин, ще направят всичко, ще отидат навсякъде, ще останат където и да било, ще извършат всичко, което поиска човек. Но за да постигнеш това, бяха й казали тържествено те с ярко искряща в очите им невинност, трябва да се стремиш да разбереш живота, материята, енергията и така нататък и да ги обичаш така, че те да осъзнаят съществуването ти. Това бил проблемът сега, казаха те. Поначало никой не притежавал достатъчно разбиране, но то можело да се придобие чрез силата на любовта. Щом любовта станела достатъчно дълбока, че да осигури разбирането, човекът наистина щял да овладее Вселената. Но тази власт не трябвало да бъде самоцелна, а да служи за усъвършенстването на разбирането и любовта между всичко във Вселената.

Този проклет университет беше истински развъдник на подобни фалшиви аутсайдери, търсещи значение там, където значение няма и използващи търсенето на несъществуващия смисъл като начин за бягство от действителността.

Погледна часовника на стената. Почти четири часът, а Джери още не се беше обадил. Бе казал, че ще телефонира, за да й съобщи, че тръгва. Ако заради него закъснееше за концерта, щеше да го одере жив. Той знаеше как очаква тя този концерт. Беше мечтала за него цели седмици. Разбира се, Джери не обичаше симфонична музика, но поне веднъж можеше да изпълни желанието й, дори ако трябваше да се гърчи цялата вечер. Беше сторила много неща, беше ходила на много места само заради него, макар и да не й се бе искало. Колко борби, мили Боже, колко борби!

Странен човек, каза си Кати, странен и понякога вбесяващ, но в същото време и готин тип. Той и неговите вечни дървета! Джери живееше заради дърветата. Как, за Бога, чудеше се тя, един голям човек може да бъде чак толкова погълнат от дърветата? Другите хора се привързват към цветя, животни, птици, а Джери беше привързан към дърветата. Умираше си за своите дървета. Обичаше ги и, изглежда, ги разбираше. Понякога й се струваше, че дори разговаря с тях.