Клифърд Саймък - Посетителите

— Неофициално, да. Говореха предимно те, а аз слушах. Онези, с които разговарях, са убедени, че това, което се случи с нас, ще се случи рано или късно и с тях, освен ако проблемът или проблемите не бъдат решени.

— За какво сътрудничество става дума? Трябва да знаем. Ако ще правим проблема международен, трябва да знаем какво е мястото ни, какво можем да очакваме.

— Франция и Великобритания са готови да се включат — и да помогнат с каквото могат. Да направят каквото могат, за да подкрепят долара, и изобщо да направят всичко възможно. Япония проявява същото желание. Скандинавските държави чакат само една дума от нас. Западногерманците са готови, ако е необходимо, да отпуснат парична помощ.

— Искаш са кажеш помощ отвън? За нас!?

— Точно това имам предвид — потвърди Уайт. — Защо да се плашим от това? Носихме половината свят на гърба си толкова години. Възстановихме Западна Европа след Втората световна война. Това е само връщане на услугата. В противен случай проблемът ще стане и техен, и те го знаят. Останалата част от света не може да си позволи да ни остави да се провалим. Дори хората от ОПЕК ще ни подкрепят.

Президентът удивено огледа масата и възкликна:

— Боже Господи!

— Не става въпрос само да предотвратим краха си — продължи държавният секретар. — Става въпрос за разработването на нова система — нов политически модел, нова финансова концепция, навярно преосмисляне на цялата икономическа структура. Не само в Съединените щати, а в целия свят. Посетителите не само почти ни унищожиха, те промениха и положението навсякъде и ние трябва да намерим начин да оцелеем. Вече нищо няма да бъде същото. Струва ми се, че първото и навярно най-трудното нещо ще бъде честно да анализираме това, което се случи. Трябва да го разберем, преди да сме в състояние да преценим неговото въздействие.

— Говориш прекалено красноречиво, Маркъс — рече Хамънд. — Дали другите държави, хората, с които си разговарял толкова неофициално, осъзнават всички фактори, които ни изложи?

— Според мен да — отвърна държавният секретар. — Поне мисленето им е в тази насока.

— Но изпитанията! — извика Уайтсайд. — Ние попаднахме на нещо. Трябва ли да се откажем от всичко? Не можем ли по някакъв начин да задържим това, което открихме?

— Смятам, че не можем, Хенри — отвърна тихо президентът. — Чу какво каза Уайт — нов свят и нов начин на живот. Става трудно за такива стари, изпитани в битките кучета като нас с теб, но виждам известна логика във всичко това. Предполагам, че някои от нас, може би повечето от нас, са си мислели нещо подобно през цялото време, но не са били в състояние да го кажат.

— По дяволите, как изобщо ще успеем да се оправим? — възкликна Хамънд.

— Не само ние — отвърна държавният секретар. — Светът. Това не засяга само нас, а и всички други. Ако светът не се обедини сега, ще загинем всички.

Голд четеше репортажа на Нортън. Замисли се, после вдигна глава и погледна Гарисън.

— Този последен абзац…

— Какво му е на последния абзац?

— Ами където разказва, че е видял сенки в кухнята, сякаш там имало хора. И си мисли: „Боже мой, да не би да правят и хора?“

— Няма нищо лошо. Живописна подробност. Кара те да изтръпваш.

— Каза ли на Латроп? Спомена ли му го конкретно?

— Не, май не. Забравих. Имаше много други…

— А на Портър?

— Не, и на Портър не казах. Защо да го плаша?

— Може Нортън да си го е въобразил. Може да не е видял никакви хора. Всичко, което е видял, или си е помислил, че е видял, са били само сенки. Може да си е въобразил и сенките.

— Дай да видя — каза Гарисън и протегна ръка.

Голд му подаде листа.

Гарисън прочете внимателно абзаца, после го препрочете. След това взе дебелия си редакторски молив и методично го зачеркна.

Свалено от „Моята библиотека“: http://chitanka.info/book/6952

Издание:

Клифърд Саймък. Посетителите

Американска. Първо издание

ИК „Бард“, София, 1995

Редактор: Иван Тотоманов

Редакционна колегия: д-р Йордан Антов, Иван Златарски, д-р Юлиян Стойнов

Художествено оформление на корицата: Петър Христов, „Megachrom“