Клифърд Саймък - Посетителите

— Според мен можете да забравите за това — рече Алън. — Хората от години разказват, че са били взимани от НЛО. Досега, доколкото може да се определи, всички тези разкази са религиозни глупости или чисто самоизтъкване. Това, което тези хора обявяват за съобщено им от НЛО, е дотолкова лишено от въображение, толкова глупаво и толкова очевидно в рамките на човешкото мислене, че инстинктивно разбираш, че е измислена човешка история. Ако действително общуваш с извънземно същество, резултатът не би бил определено човешки. Мислите, обменени при подобен разговор, биха били, меко казано, объркващи. Надали бихме разбрали и малка част от това, което чуем.

— Значи смяташ, че всички тези истории са или култови измишльотини, или чистопробни лъжи? — попита Портър.

— Определено — отвърна Алън. — Убеден съм, че господин Конклин е единственият, който е бил взет. Това, което ни разказа, се вписва в модела на общуване с извънземни. — После се обърна към Джери: — Не е имало думи. Струва ми се, казахте, че не е имало думи.

— Точно така — потвърди Джери. — Само образи в ума ми. От време на време и мисли, но не бих могъл да кажа дали са били мои, или не.

— Е, да речем, че се върнете пак при 101. Казвате, че не желаете, и не мисля, че ще го сторите. Но да речем, че го направите. Мислите ли, че ще ви вземе отново?

— Само ако има нещо, което иска да ми каже — отвърна Джери. — Само ако има задача, която иска да изпълня.

— Убеден ли сте в това?

— Напълно съм убеден. Чувствам извънредно силно, че той ме използва.

— И все пак госпожица Фостър ни разказа, че 101 се е ръкувал с нея.

— Беше нещо повече от ръкуване — поясни Кати. — По-лично от ръкуване. Навярно целувка. Тогава не разбирах какво беше. Първо го помислих за ръкуване, защото това бе най-лесният начин да го опиша. Ръкостискане от благодарност, от признателност, може би. За да ми даде да разбера, че знае за съществуването и присъствието ми. Но сега знам, че беше нещо повече. Сигурна съм, че бе израз на истинска обич. Струва ми се, че впечатлението ми се подсилва от колите. Това не е просто парадиране. Те не се опитват да ни смаят или да ни впечатлят. Не ни заплашват с демонстрация на това, което могат да направят. Даже не ни плащат за това, че сме ги оставили да ядат дърветата ни. Това е израз на дълбока привързаност към нас. Може би нещо като Дядо Коледа. Може би като подарък за рожден ден на скъп приятел. Като младеж, който купува рози за момичето си.

— Описвате ги в добра светлина — каза президентът. — И все пак, ако това продължи, ще ни съсипе.

— Господин президент, да речем, че нежна майка купува бонбони за детето си — продължи Кати, — без да знае, без никога да е чувала какво могат да причинят бонбоните на зъбите на детето й. Същото е и с посетителите. Те просто не знаят, това е всичко. Просто се опитват да бъдат мили и не разбират какво ни причиняват.

— Госпожице, всичко това може и да е истина — обади се Уайтсайд, — но те ме плашат. Все още мисля, че няколко добре насочени…

— Хенри — рязко го прекъсна президентът, — не сега. По-късно, ако настояваш да разговаряме, но не сега.

— Да се върнем към въпроса за взимането — рече Алън. — За да разговарят с някого, очевидно трябва да го вземат. Господин Конклин, можете ли да се сетите за някакъв начин, по който да бъдат убедени да вземат, да речем, мен или президента?

— Те не биха ви взели — каза Джери. — Просто не биха ви обърнали внимание. Независимо какво правите, няма да ви забележат.

— Струва ми се, че сте прав — съгласи се Алън. — Те са много добри в това. Не ни обръщат внимание, откакто пристигнаха. Чудя се как ли точно ни възприемат. От време на време си мисля, че по-скоро ни виждат като очарователни домашни любимци или като достойни за съжаление форми на живот, които трябва да внимават да не настъпят. Но всъщност чувствам, че не е нито едното, нито другото. Изглежда, госпожица Фостър смята, че изпитват привързаност към нас. В края на краищата сме им позволили да се приземят на планетата ни, на която има целулоза, и това предотвратява изчезването на расата им. Целулозата им дава възможност да имат малки, защото ако нямат, накрая расата им ще загине. Ако предположим, че имат човешки емоции, в което се съмнявам, те биха изпитвали благодарност. При цялото си уважение към мнението на госпожица Фостър, изобщо не чувствам да са благодарни. Проблемът е, че не сме в състояние да ги спрем да отсичат дърветата ни. Склонен съм да мисля, че не изпитват благодарност, а се ръководят от нещо друго — от неудържима делова етика например, макар че надали я разглеждат като такава. Знам, че се изразявам тромаво. Смятам, че те мислят, че трябва да заплащат честно всичко, което взимат. Смятам, че правят точно това.