Клифърд Саймък - Посетителите

В Капитолия във Вашингтон освен изблиците на безсмислено вълнение бяха изказани някои мнения за създаване на закон, забраняващ на гражданите да приемат подаръци от извънземни. А плъзна и слух…

— Какво знаеш за това съобщение, че е имало огнево изпитание? — попита сенаторът Нокс сенатора Дейвънпорт, когато двамата се срещнаха точно пред камарата.

— Много малко — отвърна Дейвънпорт. — Току-що подочух за това.

— Не знам как се е разчуло — рече Нокс. — Би трябвало да е строго секретно.

— Може и да е само слух — предположи Дейвънпорт.

— Едва ли — каза Нокс. — Изглежда съвсем автентично. Започва да ми се струва, че трябваше да подкрепим правителството по въпроса с посетителите. Независимо какви са позициите ни по другите проблеми. Ако бяхме научили нещо от посетителите…

— Склонен съм да се съглася с теб — рече Дейвънпорт. — Струва ми се, че трябваше да настоим на това. Макар че все пак не съм съвсем сигурен доколко трябва да вярваме на слуха.

— Просто в случай, че е истина — продължи Нокс, — бих се обявил за това да направим каквото можем. В областта на националната сигурност не можем да допуснем да изостанем.

На една малка рекичка из горите на Минесота Франк Нортън се наведе над веслото и се насочи към моста, където беше паркирал колата си.

— Разказахте ни удивителна история, господин Конклин — каза научният съветник.

— Дойдох тук против волята си — отвърна Джери. — Ако не бяха Кати и Гарисън от „Трибюн“, щях да откажа. Те ме убедиха, че така ще изпълня обществения си дълг. Затова дойдох, разказах ви каквото имах да ви разказвам и сега всичко останало зависи от вас. Не ми пука дали ми вярвате, или не.

— Господин Конклин — каза президентът, — никой тук не е изразил недоверие. В този момент аз лично съм готов да повярвам на почти всичко.

— Бих искал да подчертая — намеси се Портър, — че историята е много повече от удивителна. Според мен, доктор Алън, подбрахте извънредно неподходящи думи. Това, което ни разказа господин Конклин, обяснява едно нещо — как е успял да отиде право на мястото, където посетителите са правели колите. Никой друг не е знаел или не би могъл да му каже. Старият речен плъх е знаел, че посетителите са се приземили на Гъшия остров, но не е знаел какво правят там. А и на никаква цена не би се съгласил да отиде и да провери. Ужасно се е страхувал от тях.

— Не исках да кажа, че се съмнявам в разказа му — оправда се Алън.

— Прозвуча ми така, като че ли се съмнявате — рече Джери.

— Струва ми се, млади човече — избоботи Уайтсайд, — че ви е била нужна доста смелост, за да седнете и да ни разкажете всичко това. Решили сте да пазите тайна и мога да разбера защо. Мисля, че бих направил същото.

— Това, което ни разказа той, по същество означава, че е възможно да се комуникира с посетителите — каза президентът, — но само едностранно и то при условията на посетителя. Когато възникне необходимост, посетителят може да води някакъв ограничен разговор с нас, но не и ние с него.

— Казах на 101 да смекчи комуникирането си — рече Джери — и очевидно бях разбран.

— Опитвали ли сте се да разговаряте за друго с него? — попита президентът.

— Естествено, сър. Попитах го защо ми показва къде да отида, какво ще открия там и защо иска аз да отида.

— И отговори ли ви?

— Не само, че не ми отговори, но и ме изхвърли навън. Но този път не толкова грубо, колкото първия път — тогава ме запрати върху едно дърво. Сега ме остави доста нежно на земята.

— Очевидно този път е искал да бъде сигурен, че ще сте в състояние да отидете там, където ви праща.

— Предполагам, че сте прав, господин президент, но ми се струва, че това не е всичко. Първия път аз бях само чужд организъм, наред с други чужди организми, които посетителят искаше да разгледа. Вторият път бях… щях да кажа стар приятел, но, разбира се, не беше така. По-скоро познат. Човек, когото познаваше. Човек, когото можеше да използва.

— И вероятно човек, когото би могъл да използва пак.

— Не съм сигурен за това. Мога да ви кажа следното: нямам намерение да преследвам 101 отново.

— А ако ви помолим да го сторите?

— Каква полза ще има, по дяволите? — попита Уайтсайд. — Момчето ни каза какво е положението. Не ние питаме посетителя, а той ни казва. В такъв случай не е възможно да водим разговор. Той ни говори, ако това може да се нарече говорене, но ние не разговаряме с него.

— Говореше се — каза президентът, — че са били взимани и други хора.