Клифърд Саймък: Посетителите

Водата под мухата на Джери Конклин закипя. Той засече, но на кукичката нямаше нищо. Пъстървата — а според силата на кипенето трябваше да е голяма — се беше откачила в последния момент.

Конклин пое дълбоко дъх. Тук наистина имаше големи риби. Служителят от бензиностанцията се оказа прав — във вира се криеха огромни дъгови пъстърви.

Слънцето светеше ярко през клоните на дърветата покрай реката. Водата танцуваше с леките отблясъци слънчева светлина върху вълничките по повърхността на вира — предизвикваше ги бързеят след ръбатата скала нагоре по течението.

Конклин оправи внимателно мухата и вдигна отново пръта. Прицели се малко над мястото, където беше пропуснал първия път.

По средата на хвърлянето слънцето се скри. Внезапна сянка падна над вира, сякаш нещо голямо беше застанало между слънцето и него.

Конклин инстинктивно се присви. Нещо удари изправения прът и той усети как вибрациите се предават на ръката му, а после чу неприятния звук на чупещ се бамбук. Боже мой, прът за осемдесет долара, първата и единствена екстравагантност, която си бе позволил!

Погледна нагоре и видя някаква квадратна чернота, която се спускаше върху него. Чернотата се снижи над брега зад гърба му и той чу, сякаш някъде отдалеч, хрущенето на метал, когато тя се приземи върху колата му.

Опита да се обърне към брега, препъна се и падна на колене. Ботушите му загребаха вода и той изпусна пръта. После, без да разбере как го е направил, без дори да е имал подобно намерение, откри, че тича по течението край брега на вира, хлъзгайки се по излъсканите от водата малки камъчета. Водата шляпаше в ботушите му.

Далечният край на квадратната чернота се надвеси напред и се снижи над отвъдния бряг на реката. Гредите простенаха и заскърцаха, после се чу и стърженето на насилените гвоздеи и винтове — кутията се спусна върху моста. Джери погледна назад и видя, че във вира плуват греди и трески.

Изобщо не се питаше какво се е случило. В обхваналия ума му смут, в безумния му, инстинктивен подтик да избяга, нямаше място за въпроси. Едва когато отново излезе на слънчева светлина, той разбра, че е в безопасност. Високите брегове го бяха защитили. Чернотата лежеше напреки на реката, опряна на бреговете й, без да препречва течението.

Вирът свърши и Джери навлезе в тесния бързей под него. Вдигна поглед и за пръв път видя истинските размери на нещото. То се издигаше като някаква сграда високо над него. Дванайсет метра височина — а може би петнайсет? — и повече от четири пъти по толкова дължина.

Чу някъде отдалеч неприятен, сух пукот, който прозвуча като изстрел от пушка. В същия миг една точка в огромната чернота блесна със заслепяваща яркост, а после угасна.

„За Бога — помисли си той, — рибарският прът счупен, колата смачкана, аз съм изхвърлен на този бряг — а Кати! Най-добре да се измъкна оттук и да й се обадя по телефона.“

Обърна се кръгом и се закатери по стръмния речен бряг. Беше трудно. Ботушите го спъваха, но не можеше да ги събуе, защото обувките му бяха останали в колата, а сега тя най-вероятно бе смазана под огромното нещо, което се беше стоварило върху моста.

Чу се свистене и нещо изплющя отникъде, обвивайки се около гърдите му — тънко, гъвкаво нещо, подобно на тел или въже. Той вдигна панически ръце да го хване, но преди да успее да го докосне, беше дръпнат нагоре. В един смътен миг видя под себе си бързо течащата вода на реката и растителността, която обточваше бреговете й. Отвори уста да извика, но стискането на телта или въжето, или каквото и да бе това, беше изкарало въздуха от дробовете му и не му стигаше дъх.

Сетне се намери на тъмно, а каквото и да го бе изтеглило там, беше изчезнало от гърдите му. Стоеше на четири крака. Платформата, върху която се озова, беше здрава — здрава, но не и твърда, сякаш се бе отпуснал да си почине върху дебел мек килим.

Остана свит на четири крака, като се опитваше да се пребори с поглъщащия го ужас. В устата му загорча и той преглътна. Стомахът му се беше превърнал в корава кръгла топка и той целенасочено се насили да го отпусне.

Отначало му се струваше тъмно, но носле откри, че има някаква слаба, трепереща светлина, бледосиня с призрачен оттенък. Не беше най-добрата възможна светлина — в нея имаше някаква замъгленост и трябваше да присвива очи, за да може да вижда. Но поне мястото, където се озова, вече не беше тъмно и той не бе сляп.

Изправи се на колене и се опита да разбере къде се намира, макар че това бе трудно, защото със синьото бяха примесени и други светлинки, които припламваха и премигваха толкова бързо, че не можеше да ги види добре и не беше съвсем сигурен за цвета им или откъде идват. Премигването разкриваше за миг особени форми, каквито не бе виждал никога. Странно, защото една форма, независимо каква е, си е просто форма и не би трябвало да предизвиква смут. Помежду припламванията успя да разпознае нещо — редици кръгли предмети, които отначало беше помислил за очи и които се обръщаха да го гледат с фосфоресциращ поглед, подобно на очите на животни през нощта, когато ги изненада лъч светлина. Обаче усети, че нещата, които вижда, всъщност не са очи, нито пък са източникът на бледата, синя, постоянна светлина, която изпълваше това място. Но очи или не, те го наблюдаваха.