Клифърд Саймък - Посетителите

— Грейс, свържи ме с губернатора в Сейнт Пол.

После погледна Портър.

— Това, от което се опасявам, е паниката.

Портър погледна часовника си.

— Първите вечерни новини ще бъдат излъчени по телевизията след час или още по-рано. Дори сега сигурно пускат бюлетини. Новината ще се разпространи бързо. Направо си представям как в момента телефоните ми звънят. За да питат за реакцията на Белия дом, за Бога! Сигурно знаят повече от нас за всичко това.

— Там ли е още Марша?

— Готвеше се да си тръгва, но остана. При цялата тази работа, ще трябва да остане. Нали е професионалистка.

— Навярно ще се наложи да направим някакво изявление.

— Не още — каза Портър. — Не прекалено бързо. Не е необходимо да стреляме в движение. Първо трябва да научим повече за…

— Нещо трябва да се съобщи на хората — прекъсна го президентът. — Някакво уверение, че правим всичко възможно и…

— Известно време няма да се питат какво правим. Ще бъдат погълнати изцяло от самите новини.

— Може би една пресконференция…

— Сигурно — каза Портър. — Ако има какво да кажем до края на вечерта. Никой не знае за оня нов обект в орбита, нали? Само Уайтсайд и ние двамата — и разбира се, хората от разузнавателните станции. Но те няма да кажат нищо.

— Ще се разчуе — каза президентът. — Дай им малко време и всичко ще се разчуе.

— Предпочитам ние да им кажем — рече Портър. — Не искаме да оставим впечатлението, че крием нещо, нали? Точно това твърдяха през всичките тези години хората, които вярват в НЛО: че информацията за НЛО се пази в тайна.

— Съгласен съм с теб — каза президентът. Може би е по-добре да направиш пресконференция. Излез и хвърли топката. После се върни. При мен може да има хора, но ела веднага, щом свършиш. Дотогава ще трябва да е пристигнала нова информация.

Рибата беше изчезнала. Заекът беше подскокнал в тъмнината и сега подскачаше назад. Подскачаше бавно и целенасочено с потрепващо носле — един много озадачен заек, каза си Джери. Навярно се чудеше в какъв ли пущинак е попаднал. Миещото мече ровеше с лапи и душеше пода. Водният плъх се бе скрил.

Джери беше поразгледал предпазливо наоколо, но без да се отдалечава много, за да не загуби ориентация за мястото, където бе оставен след вмъкването му тук. Не откри нищо. При приближаването му към някои от странните форми, които бе забелязал на мигащата светлина, те се отдръпваха и се скриваха в пода. Беше проучил кръглите петна, които отначало помисли за очи. Когато ги видя за пръв път, реши, че са разположени по стените, но после откри, че висят във въздуха. Можеше да прокара длан през тях и когато го стори, като че ли не им оказа никакво въздействие. Те си останаха кръгли светлинки и продължиха да го наблюдават. Когато ги докосна, не почувства нищо. Не бяха нито горещи, нито студени и не предизвикваха никакво усещане.

Мигането все още продължаваше, не се променяше и бледосинята светлина. Струваше му се, че сега вижда малко по-добре отпреди, навярно защото очите му бяха привикнали към бледата светлина.

На няколко пъти се бе опитал да говори със странното присъствие, което усещаше, но не получи отговор — дори и най-бегъл намек, че го чуват. Освен чувството, че го наблюдават, нямаше никакъв знак, че някой осъзнава съществуването му. Нямаше чувството, че въображаемият наблюдател е настроен по някакъв начин враждебно или злонамерено. Може би бе предпазлив, но това беше всичко. Продължаваше да усеща чуждата миризма, но някак си бе привикнал към нея и вече почти не й обръщаше внимание.

Ужасът и страхът му бяха изчезнали. На тяхно място се появиха фаталистична вцепененост и почуда, че е възможно да се случи подобно нещо. Как се бе оказал така разположен във времето и пространството, питаше се той, че да го сполети толкова невероятна история? От време на време си спомняше за Кати и за концерта, но това беше нещо, което не можеше да се поправи… а после тази мисъл биваше измествана от вълнението за настоящото му положение.

Струваше му се, че от време на време долавя движение в нещото, в което бе впримчен. На няколко пъти усети накланяне и друсане, сякаш се извършваше рязко движение. Но не можеше да е сигурен. Може пък да е някакъв спазъм, каза си той, или биологично настройване на организма.

„И точно това е въпросът — помисли си Джери. — Живо ли е това нещо?“ Нямаше на какво да се опре в разсъжденията си, нямаше никакъв признак, който да показва, че е живо — от времето на падането му от небето, та дори и в момента. По-скоро беше машина, предварително програмирана, компютризирана машина, способна да реагира адекватно на възникващите ситуации. Но той имаше усещането за биологичност — поради някаква неизвестна причина чувстваше, че е живо.