Клифърд Саймък - Посетителите

Джери започна да се спуска бавно по дървото. Не беше лесно, особено в тъмнината, защото от ствола растяха много клони и трябваше да маневрира, за да ги избягва. Дървото не беше много дебело и високо — дънерът му не бе повече от петдесет сантиметра, макар че със спускането надолу ставаше по-дебел.

Внезапно краката му докоснаха земята и коленете му се превиха. Джери предпазливо опипа с един крак, за да се увери, че наистина е стъпил на земята, после удовлетворен пусна ствола и се провря през ниските приведени клони.

Застана до дървото и се огледа втренчено наоколо, но мракът бе толкова гъст, че не успя да види почти нищо. Прецени, че е на известно разстояние от пътя, по който бе карал преди да паркира колата си, а после с удивление и малко страх откри, че е загубил всякаква ориентация.

Тръгна напосоки с надеждата да открие място, където дърветата не растат толкова нагъсто, за да може да вижда по-добре, но успя да направи само няколко крачки и се заплете в друго дърво. Опита в нова посока и се повтори същото. Джери се приведе към земята и се втренчи нагоре с надеждата да забележи тъмните очертания на нещото, което бе пристигнало от небето, но не успя.

Застана неподвижно и си каза, че сигурно ще може да види светлините на Лоун Пайн, но не успя да забележи нито една светлинка. Опита се да открие някое познато съзвездие на небето, но там нямаше звезди — или бе облачно, или гората бе прекалено гъста.

За Бога! Беше се озовал тук, загубен сред гората на не повече от километър и половина от градчето — малко градче, разбира се, но все пак градче.

Естествено, можеше да прекара нощта тук, докато не разсъмнеше, но въздухът вече бе леден и до сутринта щеше да стане още по-студен. Можеше да запали огън, каза си той, но после се сети, че няма кибрит. Не пушеше, затова никога не носеше кибрит. А и спускащият се студ не беше единственият проблем. Колкото бе възможно по-бързо трябваше някак си да намери телефон. Кати сигурно беше бясна. Щеше да му се наложи да й обясни какво го е сполетяло.

Спомни си един съвет за изгубил се човек — върви надолу. Вървейки надолу, човек може да стигне до вода и като продължи по течението й, рано или късно да открие хора. Ако тръгнеше надолу, щеше да стигне до реката. А като продължеше по брега й, щеше да излезе на пътя. А можеше да се опита и да пресече реката, което евентуално би го отдалечило доста от Лоун Пайн. Но тази възможност не бе особено привлекателна, защото той не познаваше реката, а пресичането й можеше да е опасно. Можеше да е дълбока или да има силно течение.

Или навярно би могъл да открие нещото, което бе паднало от небето. Ако успееше, обръщайки се наляво щеше да намери пътя към моста. Но дори и в този случай нямаше да може да пресече реката, защото мостът беше разрушен. А и нещото можеше все още да е проснато напреки на реката — беше му се сторило, че го усеща да се движи, но не можеше да е сигурен в това.

То надали беше много далеч. Беше изхвърлен от него и едва ли се бе отдалечил особено, когато падна върху дървото. Бе сигурен, че се е отдалечил на не повече от десетина метра.

Джери тръгна или поне се опита да тръгне. Не стигна доникъде. Блъскаше се в дърветата, оплиташе се в храстите, спъваше се в паднали дънери. Не успяваше да направи и няколко крачки, бе невъзможно да върви по права линия. Той се обърка — нямаше представа къде се намира.

Изтощен от усилието, Джери се облегна на ствола на едно дърво, чиито приведени клони почти докосваха земята. За Бога, изглеждаше невъзможно да се загуби така, дори в мрака.

След кратка почивка се изправи и продължи да се лута сляпо. От време на време се питаше защо просто не се откаже и не дочака зазоряването. Но не можеше да се убеди да го стори. Всяко следващо усилие можеше да има успех. Можеше да открие посетителя от космоса, пътя или нещо друго, което да му подскаже къде се намира.

Най-накрая откри пътека. Не очакваше да открие пътека, но все пак беше по-добре, отколкото нищо и той реши да тръгне по нея. Сигурно щеше да го изведе някъде, стига да можеше да я следва.

Всъщност не я видя. Откри я, като се препъна в нещо и падна по очи върху нея. Беше сравнително чиста откъм препятствия и той опипа с ръце земята, проследявайки тясната, едва оформена пътека. От двете й страни растяха гъсти дървета и храсти.

Имаше само един начин да тръгне по нея — на четири крака, опипвайки пътя с ръце. И така, напълно загубил ориентация, без да знае къде е и къде отива, той залази по пътеката на четири крака.