Макар и да нямаше доказателства, той все повече и повече се убеждаваше, че то е биологично същество — един функциониращ разум, който го наблюдава. Посетител от звездите, който веднага след приземяването си се бе заел да проучи местния живот на планетата и беше грабнал самия него, една риба, един заек, едно миещо мече и един воден плъх. От тях петимата, той бе сигурен в това, можеше да се извлече някаква основна информация, а може би дори да се разберат принципите, на чиято основа се беше развил животът тук.
„Нещото е живо — каза си той. — Тази огромна черна кутия е живо същество.“ И още докато се чудеше защо е толкова убеден, внезапно разбра — сякаш някакъв глас му го беше подсказал, сякаш в мозъка му бе проблеснала някаква особена искрица разум. „Прилича на дърво“ — помисли си той. Усещаше у него същия живот, който откриваше и у дърветата. А това беше смешно, тъй като то нямаше нищо общо с дърветата. Но тази мисъл остана в главата му: нещото, в което се намираше, приличаше на дърво.
Той се опита да изхвърли тази представа от главата си, защото това си беше меко казано тъпа представа. Но тя продължи да му се натрапва, отказвайки да бъде прогонена, и в този момент от нищото изскочи нова идея, за да се свърже с представата за дървото — неканената мисъл за дом. Но той не знаеше какво може да означава тя. Дали пък не означаваше, че това място му е дом? Той се възпротиви на тази мисъл, защото нещото определено не беше дом. То беше толкова далече от дом, колкото и всяко друго място, което можеше да си представи.
Как му бе дошла наум тази идея? Дали живият чужденец — ако нещото наистина бе жив чужденец — не се опитваше да общува с него, като поражда предположения в ума му, опитвайки се да прехвърли мост над пропастта между техните два разума? Ако беше така, а той не можеше да повярва в това, какво ли искаше да каже чужденецът? Каква можеше да е връзката между дървото и дома? Какъв смисъл трябваше да извлече от двете представи?
Докато си задаваше тези въпроси, той осъзна, че все повече започва да възприема предположението, че голямата черна кутия е посетител от далечния космос и че е не само жива, но и разумна.
Почвата за подобна мисъл беше добре подготвена. От години се говореше и пишеше за това, че някой ден от далечния космос на Земята ще пристигне извънземен разум, за това какви биха могли да бъдат последствията и как би реагирала широката необразована публика. Идеята не бе нова и от години беше улегнала в общественото съзнание.
Заекът се приближи с подскачане към него. Свит към пода, той протегна врат и подуши обувките му. Миещото мече се отдалечаваше бавно. Водният плъх все още не се виждаше.
„Мънички братя — помисли си Джери. — Тези създания са мои мънички братя и всички сме събрани тук като обитатели на онова, което чужденецът смята за чужда планета, за да бъдем изследвани от него.“
Нещо се обви около гърдите му, вдигна го и го запрати към стената. Но той не се удари в нея. В стената се отвори процеп и Джери излетя през него.
Падаше. В тъмнината не виждаше почти нищо, но успя да различи под себе си някакви сенки и вдигна ръце, за да предпази лицето си. Стовари се върху едно дърво и жилавите клони забавиха падането му. Той отчаяно протегна едната си ръка — с другата продължаваше да пази лицето си. Стискайки сляпо, успя да вкопчи пръсти в един клон. Клонът се огъна под тежестта му и забави падането. Джери заопипва с другата си ръка и пръстите му откриха по-голям клон, достатъчно здрав, за да го спре.
Увисна за миг на дървото, приветствайки острия, уханен мирис на бор в ноздрите си. Лъхаше лек ветрец и единственото, което се чуваше наоколо, бе шепотът на иглолистната гора.
Висеше на дървото благодарен — преизпълнен с развълнувана благодарност, че е избягал от вътрешността на онова чуждо нещо. Макар че когато помисли отново, осъзна, че „избягал“ не е най-точната дума. Беше изхвърлен. Те или то, или каквото и да беше нещото, бе взело всичко, което му трябваше от него, и го бе изхвърлило навън. Както навярно преди това бе изхвърлило рибата, а малко по-късно щеше да изхвърли заека, мечето и плъха.
Очите му вече се бяха адаптирали донякъде към тъмнината и той предпазливо се прехвърли от клона към ствола на дървото. Достигна го и го прегърна с ръце и крака, давайки си миг отдих. Клоните бяха гъсти и не можеше да види земята, а нямаше ни най-малка представа на какво разстояние от нея се намира. Не много високо, каза си той, защото нещото надали го бе изхвърлило от повече от десетина метра височина, а той беше падал известно време преди дървото да го спре.
Читать дальше