Клифърд Саймък - Посетителите

Към края на първия комплекс сгради двамата забелязаха проблясващите червени лампи на полицейския автомобил. Когато се приближиха, от сенките се показа един полицай.

— Журналисти сме — рече му Кати. — От минеаполиския „Трибюн“.

— Мога ли да видя журналистическата ви карта, моля?

Кати извади портфейла от чантата си и му подаде документа. Полицаят бръкна в джоба си за фенерче и насочи лъча към картата.

— Катрин Фостър — прочете той. — Срещал съм името ви във вестника.

— Мъжът с мен е Чет Уайт. Нашият фотограф.

— Добре — каза полицаят. — Тук няма какво толкова да се види. Нещото, каквото и да е то, е оттатък реката.

— Ами колата? — попита Чет.

— Още е тук.

— Какво ще кажете да направя няколко снимки?

Полицаят се поколеба, после каза:

— Мисля, че може. Но не я докосвайте. От ФБР ни помолиха да я оставим, както си е.

— Какво общо има ФБР с тази работа? — попита Кати.

— Не зная, госпожо — отвърна полицаят. — Но така ми наредиха. Пратили са хора насам.

Заобиколиха полицейската кола и повървяха малко по пътя. Смачканият автомобил беше на края на моста — или по-скоро на края на мястото, където по-рано бе лежал мостът. Самия мост го нямаше. Колата бе сплескана, сякаш отгоре й беше минал валяк.

— Има ли някой вътре? — попита Кати.

— Според нас не, госпожо.

Чет правеше снимки, обикаляше около сплескания автомобил, светкавицата на апарата мигаше непрекъснато.

— Идентифицирахте ли колата? — попита Кати. — Може би номера?

Полицаят сви рамене.

— Може и да има номер, но не се вижда. Колата е шевролет, на няколко години. За модела не съм сигурен.

— Нямате ли някаква представа кой може да е бил вътре? И какво може да му се е случило?

— Сигурно някой е спрял да лови риба във вира под моста. Твърдят, че имало голяма пъстърва. Казаха ми, че тук често идвали хора.

— Но ако е било така — каза Кати, — не смятате ли, че който и да е бил, досега щеше да се появи, за да разкаже за страхотните си приключения?

— Наистина изглежда странно — отвърна полицаят. — Но пък човекът може да е в реката. Когато онова нещо е кацнало, мостът се е срутил. Може да го е ударила някоя греда.

— Трябвало е да се опитат да го намерят.

— Сигурно — рече полицаят. — Но не ми е известно подобно нещо.

— Вие видяхте ли нещото, което е кацнало тук? — попита Кати.

— За кратко. Преди да се стъмни. Преди да пристигна, то вече беше минало оттатък. Беше си там, отвъд реката. На неколкостотин метра зад нея. Просто си стоеше. И беше голямо.

— Още ли е на пътя?

— На пътя е, но излиза извън него и от двете страни. Много по-широко е от пътя. Смачкало е няколко малки дървета.

— И още ли си стои там в момента?

— Почти съм сигурен. Ако се беше придвижило, щеше да смачка още дървета. Би трябвало да се чуе някакъв шум. А откакто пристигнах, там е съвсем тихо.

— Какво има нататък? Искам да кажа по пътя?

— Целият район отвъд реката е праисторическа горска зона, госпожо. Резерват на първобитни борове. Огромни дървета. Някои от тях са на стотици години. Онова нещо, каквото и да е то, е попаднало в капан, казвам ви. Няма да може да мине през дърветата. Няма място да мине.

— Има ли в него някакви белези на живот?

— Не съм забелязал. Просто една огромна черна кутия. Прилича на огромен тромав танк. Само дето няма вериги. Не мога да си представя как се движи.

— Това ли е впечатлението ви? Голям танк?

— Ами, не. По-скоро прилича на голяма черна кутия. Голяма продълговата кутия, която някой е боядисал във възможно най-тъмния черен цвят.

— Има ли някакъв начин да минем оттатък реката? — попита Кати.

— Невъзможно е — отвърна й полицаят. — Под моста е онзи дълбок вир, а от двете му страни течението е страшно бързо.

— Може би с лодка?

— Поразпитайте — каза полицаят. — Навярно ще можете да минете оттатък с лодка. Ако намерите.

— Тук всички сигурно имат лодки — обади се Чет.

— А бе по-добре недейте — каза полицаят. — Трябва да попитам по радиостанцията. Сигурно ще ми наредят да не ви пускам.

— А има ли друг път за оттатък?

— Не. Всички пътища са блокирани.

— Ами хората от другата страна на реката?

— Там няма хора. Това е праисторическа горска зона. Километри гора. Никой не живее там.

— Можете ли да ми кажете името си? — попита Кати. — Мога ли да цитирам това, което ми съобщихте?

Полицаят гордо й каза името си, но я предупреди:

— Само внимавайте с цитатите.

Портър стоеше и гледаше как журналистите влизат в помещението. Изглеждаха по-добронамерени от обикновено и бяха повече, отколкото очакваше. В края на краищата това бе доста късен час за пресконференция.