Клифърд Саймък - Посетителите

— Нямах предвид да започнем незабавно. Не съм очаквал да излезете оттук и да започнете да пишете такива материали. Но наистина ми се струва, че трябва да го имаме предвид, да се подготвим умствено за този вид статии. В редакцията разполагаме с много хора, прекарали доста време в наблюдение на посетителите и в писане за тях. В умовете на някои от тези хора вече трябва да се е оформило нещо. Кати, ти и Джей сте може би най-запознати с историята от целия ни екип. Мислили ли сте нещо за положението? Като начало, Кати, какво е отношението ти към посетителите?

— Харесвам ги — отвърна Кати.

— Виж — продължи Латроп, — не очаквах точно това. Но карай нататък и ни разкажи защо ги харесваш.

— Поради една причина — отвърна тя. — Не се блъскат с нас. Тук-там са се случили някои неприятности, но не са ни причинили реални щети.

— В Лоун Пайн е бил убит човек.

— Той е бил нападателят. Стрелял е по посетителя. Оттогава никой не е бил наранен. Посетителите се оказаха разбрани хора.

— Хора ли, Кати?

— Разбира се, че са хора. Различни са от нас, но пак са си хора. Разумни същества са. Подозирам, че имат морал.

— Всичко това може и да е истина — каза Джей, — но моето впечатление е, че са арогантни. Не ни обръщат внимание. Те ни пренебрегват — не целенасочено, сякаш го правят нарочно, а сякаш искрено усещат, че не си струва да ни се обръща внимание. От време на време сякаш дори не ни забелязват.

Кати понечи да заговори, но се усети навреме. Само да можеше да им разкаже… Но не можеше. Не можеше да им каже за Джери, нито дори за ръкостискането, което бе преживяла, макар че да се мисли за това като за ръкостискане далеч не разкриваше истинската му същност. Беше нещо повече — по-лично и по-скоро израз на разбиране, отколкото просто ръкостискане.

— Искаш да кажеш нещо ли? — попита я Латроп.

Тя поклати глава.

— Само, че наистина мисля за тях като за хора. Иска ми се да можех да обясня защо, но не мога. Не съм в състояние да определя това, което наистина чувствам.

— Чудех се за едно нещо — каза Джей. — Тези неща трябва да идват от дълбокия космос. Изглежда съвсем очевидно, че ядат дървета, за да осигурят целулоза за храна на малките си. Възможно е дори да използват част от целулозата, за да се хранят и самите те. Не можем да сме сигурни. Но това, което искам да подчертая, е, че навярно не са от нашата слънчева система. На никоя друга планета в системата не биха могли да намерят дървета или каквото и да било друго, което да им осигури целулоза. А това означава, че трябва да са пристигнали от някоя друга слънчева система, навярно от планета, на която е имало целулоза. Ако това е вярно, трябва да са изминали няколко светлинни години, може би ужасно много светлинни години, защото не във всяка слънчева система има планета, която би могла да им осигури необходимата им целулоза. Такава планета, с много различия, разбира се, би била най-общо сходна със Земята и…

— Джей — попита Гарисън, — какво, по дяволите, искаш да кажеш в крайна сметка?

— Сигурно има много въпроси — отвърна Джей, — но този, който ме вълнува най-силно, е, че пътуването им може да е отнело адски много време. Физиците твърдят, ме нищо не е в състояние да се движи по-бързо от скоростта на светлината, а може би дори и само да я доближи. Това означава, че нашите посетители са пътували в продължение на много хиляди години преди да пристигнат на Земята.

— Трябва да са били отчаяни — каза Кати, — за да се впуснат в такова пътуване. Трябва да се е случило нещо, което да ги е подтикнало да се отправят в космоса, за да търсят друга планета, вероятно дори без да знаят дали някога ще я намерят. Но те са имали нужда от целулоза, за да нахранят бебетата си. Докато не са разполагали с целулоза, не са можели да имат малки. И расата им е щяла да изчезне.

— Очертаващ доста пълна картина — каза Латроп на Кати.

— Може и да е права — призна Джей. — Сценарият, който обрисува, е много близо до истината. Може да е трябвало да претърсят голям брой слънчеви системи, преди да открият такава, която да задоволява нуждите им. В такъв случай нашите посетители трябва да са изключително дълголетна раса.

— Говориш за обобщителни статии — каза Гарисън на Латроп. — Кати и Джей ти представиха един хипотетичен вариант. Какво ще кажеш да го развият и да го напишат?

Латроп сви рамене.

— Не мисля, че става. Прекалено теоретичен е. Няма солидна основа. Ще звучи като сензация.

— Съгласен съм — каза Гарисън. — Същото възражение е валидно за почти всичко, което може да се напише. Всичко би се основавало върху предположения. Не разполагаме с нищо солидно, върху което да основем какъвто и да било обобщителен материал. Най-доброто, което можем да направим, е да се придържаме към фактите. Ако се захванем с теоретизиране, ще открием, че нямаме с какво да докажем теориите. Не можем да се преструваме, че разбираме какво става, защото си имаме работа с форма на живот толкова различна от нас, че нямаме база за разбиране. Хипотезата на Кати, че тези неща търсят място, където да отгледат своите малки, е логична, що се отнася до нас, но дали е така от гледна точка на посетителите? Концепциите им могат да се отличават изцяло от нашите. Разумът и възгледите им, начинът им на живот, ако искаш, може да е в голямата си част неразбираем за нас.