Клифърд Саймък - Посетителите

— Може и да си прав — каза Латроп. — Но има едно нещо — не искам никой от нас да се задълбочава. В този случай просто не можем да си позволим да търсим сензации. Между другото Матюс от кореспондентското ни бюро ми каза тази сутрин, че във Вашингтон се носи слух за огнево изпитание срещу един от посетителите. Има ли някакви съобщения за това, някакъв намек в новините на кореспондентите?

Гарисън поклати глава.

— Матюс се обади само преди половин час. Въпросът е бил повдигнат на днешната пресконференция в Белия дом и Портър, шефът на пресслужбата, отрекъл да знае каквото и да било.

— Доколко можем да разчитаме на думите на Портър?

— Трудно е да се каже. Досега изглеждаше искрен. Проблемът е, че в Белия дом се вдига адски много врява — Портър настоява за пълно разкриване на всичко за посетителите, а други искат да се пази в тайна. Ако е имало огнево изпитание, склонен съм да мисля, че е дело на военните. Най-вероятно ще скрият резултатите. Портър сигурно ще трябва да отстъпи.

— Нещо друго?

— Ами, почти нищо. Само обичайните новини за посетителите. Преди няколко дни един от тях се появил във ферма в източна Айова, стигнал до прясно разорана нива, прелетял последователно над всички бразди, а после се приземил на съседното пасище. Прогонва всеки, който се опита да приближи до нивата. Изглежда, е наш стар познайник.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Стар познайник ли?

— Върху него е написан със зелена боя номер 101.

Кати рязко се изправи на стола си.

— Това е онзи, който се приземи пръв в Лоун Пайн — каза тя. — Един от федералните наблюдатели написа номера върху него. Бебетата са нейни.

— Нейни ли?

— Ами посетителят роди бебета, нали? Значи е „тя“. Как съм могла да пропусна тази история?

— Не съм я пускал във вестника — отвърна Гарисън. — Извадих я. Беше пълно. Но я запазих. Ще я пуснем довечера. Не знам как стана.

— Трябва да наблюдаваме подобни неща — каза Латроп. — Това е добър материал. Трябвало е да го отразим.

— Ал, случва се от време на време. Не много често. Но се случва. Просто се случва. Чудехме се дали Кати да не отиде в Айова и да проучи ситуацията. Посетителят може да я помни.

— Това е смешно — каза Латроп. — Нито един от тях не е обръщал внимание на човек.

— Откъде да знаем? — попита Гарисън. — Разбира се, никой от тях не се е обърнал да каже „здрасти“, но това не означава, че не забелязват хората. Кати беше в Лоун Пайн няколко дни и…

— И какво от това, ако старият 101 я помни? Не е възможно да го интервюираме. Изобщо няма начин да измъкнем от тях някаква информация.

— Знам — каза Гарисън. — Просто имам предчувствие. Струва ми се, че не е лоша идея.

— Добре. Давай. Ти ръководиш отдела за вътрешна информация. Щом имаш предчувствие…

Вратата се отвори и вътре се напъха Джим Голд.

— Джони — каза той, — Франк Нортън се обажда от Лоун Пайн. Стифи Грант току-що е открил един мъртъв.

— Един мъртъв ли?

— Един мъртъв посетител — отвърна Голд.

Портър вдигна слушалката.

— Дейв — каза президентът, — можеш ли да дойдеш насам? Има нещо, което искам да чуеш.

— Незабавно, господин президент — отвърна Портър, затвори телефона и стана. От бюрото си в ъгъла секретарката му Марша Лангли го погледна въпросително.

— Не знам — каза Портър. — Най-вероятно някакъв проблем.

В приемната беше само секретарката на президента. Портър посочи с пръст вратата и попита:

— Кой е там с него?

— Генерал Уайтсайд — отвърна Грейс.

— Само Уайтсайд?

— Само Уайтсайд. Пристигна преди няколко минути.

Портър почука и отвори. Президентът се беше облегнал на ръба на бюрото си, а Уайтсайд седеше на стола до стената.

— Влизай, Дейв — каза президентът. — Вземи си стол. Генералът има да ни каже нещо доста странно.

— Благодаря ви, сър — каза Портър.

Президентът заобиколи бюрото си и седна зад него с лице към двамата.

— Чух, че си имал тежък половин час на пресконференцията следобед.

— Искаха да научат нещо за огневото изпитание. Казах им, че не съм чул нищо за него.

Президентът кимна.

— Това е добре. Как се реши да пуснеш тази малка лъжа?

— Сър — отвърна Портър, — за повечето неща може и трябва да се говори, но реших, че изпитанието е, ако не секретно, то поне поверително.

— Добре е, че си решил така — кисело каза Уайтсайд.

— По думите ти разбирам, че ще мине доста време, преди да можем да съобщим за това.

— Точно затова те помолих да дойдеш — каза президентът. — Уважавам теб и позицията ти достатъчно и не искам да те оставям да действаш във вакуум. Когато чуеш какво ще разкаже Хенри, струва ми се, ще се съгласиш, че трябва да се запази в тайна.