Клифърд Саймък - Посетителите

— Най-вероятно — каза Портър — цялостното положение е период на изпитание. Може скоро да започне да се оправя. В момента сме под ударите на най-неприятното му въздействие. Хората са малко нервни и разтревожени, и са склонни да преувеличават всички последствия. Нека мине малко време…

— Не мисля, че положението ще се подобри с времето — прекъсна го сенаторът. — Хората, смяташ ти, ще се успокоят. Не е така. Онези проклети секти и проповедници допринасят много за повишаването на напрежението в обществото. Сектите са достатъчно неприятни, но можем да се примирим с тях. Като цяло, хората ги знаят какво представляват и какво могат да очакват от тях. Истинската опасност е в избухването на евангелизма, връщането към мисленето на старовремската религия. Историята показва, че през Средновековието е имало подобни избухвания на религиозно безумие. Селянинът бягал от земята си, занаятчиите — от работилниците си и всички се отдавали на духовния гуляй. Същото започва да става и сега. Промишлеността и бизнесът страдат от нарастващата отнесеност, в работата, която се върши, се допускат скъпо струващи грешки.

— Накрая всичко се свежда до парите — каза Алис. — Нашите бизнесмени и индустриалци губят пари или се страхуват, че ще изгубят пари.

— И какво лошо има в това? — попита сенаторът. — Парите са основата на нашия икономически строй. И макар че може да не смяташ така, са основата и на обществения ни строй. Казвам ти, страната започва дългото плъзгане към провала. А онези мухльовци в Белия дом дори не го забелязват.

— Струва ми се, че го забелязваме — възрази Портър, — макар да не сме такива песимисти в оценката си. Има други неща, които изискват приоритетно обмисляне.

— Какви други неща?

— Ами, най-различни…

— Достатъчно! — триумфално извика сенаторът. — Знаех си! Знаех, че има нещо, което не ми казваш. Нещо, което криеш.

— Сенаторе, уверявам ви…

— Натъкнали сте се на нещо, нали? Открили сте нещо за посетителите, което не трябва да се разпространява.

— Не, поне доколкото съм осведомен — каза Портър.

Сенаторът седна в един стол и допи питието си.

— Не е нужно да ми казваш — рече той. — Не искам да го знам, докато не му дойде времето да го науча, докато не дойде времето за всички ни. Добре е, че го държите в тайна. Че не го излъчвате по телевизията. Че го пазите. Знам, че онзи празноглав държавен секретар иска да споделяме всичко, което откриваме, с всички останали, включително и с руснаците. Не можем да си позволим да споделяме…

— Сенаторе, вие грешите, и то много. Не знаем абсолютно нищо.

— Държиш се като джентълмен — каза сенаторът. — Знаех си, че го пазиш в тайна. Знаех, че на теб може да се разчита да си държиш устата затворена.

Той погледна часовника си и каза:

— Става късно. Задържах те повече, отколкото трябваше. Ще закъснеете за ресторанта.

Един от посетителите беше паднал зад другите. Стоеше неподвижен и не поваляше дървета. От двете му страни другите посетители продължаваха работата си и постоянно изплюваха зад себе си бали целулоза.

Стифи Грант излезе от неосечената гора, видя какво се е случило и рязко спря. Вдигна ръка и бутна шапката си назад, за да изтрие челото си.

— Какво става, по дяволите? — попита той на глас. Изглежда, нямаше да получи отговор. Съсредоточено се опита да фокусира очите си, но усилието му остана напразно, така че бръкна в задния си джоб и извади плоската бутилка, махна капачката и я вдигна до устните си, отмятайки глава назад. После стъписано погледна равнището на течността. Имаше само още две глътки. Не беше най-добрият алкохол — всъщност беше най-евтиният, но беше алкохол и той оплакваше неговото изчезване. Внимателно завинти капачката, пъхна бутилката в задния джоб и го потупа, за да се увери, че всичко е наред.

Тръгна напред внимателно, за да не падне (защото ако паднеше, можеше да счупи шишето), и отиде да види какво е станало. Може би посетителят се бе уморил и беше спрял да отдъхне, макар че през цялото време, откакто ги наблюдаваше, нито един от тях не бе спирал да си отдъхва и дори не бе показвал какъвто и да било признак на умора.

Нортън му беше купил закуска и това означаваше, че му бяха останали достатъчно пари, за да си купи нова бутилка. Беше добре в бъдещето си да има поне още една бутилка. Този Нортън — каквото и да казват за него, чудесен човек е.

Неподвижният посетител се оказа на по-голямо разстояние, отколкото бе преценил Стифи, но той продължи да се тътри упорито по пътеката, изсечена от нещото, като предпазливо избягваше балите, пуснати от него, и накрая го достигна.