Клифърд Саймък - Посетителите

— И пъпкуват ли се? — попита Сали.

— Е, не още. Струва ми се, че им трябва малко повече време, отколкото на първия. Но ще започнат всеки момент. Наредили са едни редици от онова бялото… как му викаха.

— Целулоза — каза Нортън.

— Аха, аха — закима Стифи. — Целулоза.

— Откога започна толкова да се интересуваш от посетителите? — попита Сали.

— Не знам точно — каза Стифи. — Май още от началото, когато се приземи първият. Свързан съм някак с тях. Нали беше дошло онова момиче от вестника в Минеаполис и първата нощ дежурих на телефона вместо нея, та да може да разговаря с редактора си, а после пак аз й съобщих, че се е приземила и втора група. Спах навън и ги видях да се спускат. Веднага си казах, че тя сигурно ще иска да знае. Не ми изглеждаше много правилно да отида и да почукам на вратата й посред нощ, такъв стар грешник като мене. Помислих си, че може да ми се ядоса. А тя по-късно ми даде десет долара. Тя и фотографът, дето го водеше. Наистина много мили хора.

— Прав си — каза Сали. — Всички от вестниците и телевизията бяха много мили. Изглежда ми малко странно, че вече ги няма. Разбира се, много хора все още идват, за да видят бебетата посетители. Понякога отиват да видят и другите. Но не са като новинарите. Те са просто зяпачи. Наминават за чаша кафе и поничка, понякога хапнат и по някой сандвич, но не идват да се хранят и никога не оставят бакшиш. Сигурно си мислят, че понеже не купуват много, а и понеже градчето ни е малко, няма нужда от бакшиш.

— Отначало — продължи Стифи — ходех да видя посетителите всеки ден, откакто пристигнаха, и си казвах, че трябва да продължа да ги наблюдавам, тъй че ако нещо се случи, да мога да съобщя на онова момиче от вестника. Но вече не мисля, че това е причината, не и главната причина. Правя го, защото ми харесва да ги гледам. Тогава си казвах, че са дошли много отдалеч и че всъщност не би трябвало да са тук, но вече не мисля така. Знаете ли, че сега ми изглеждат съвсем като хора. Отначало се плашех от тях, но вече не се страхувам. Отивам при тях, протягам ръка, поставям я върху страните им и те не са студени, а топли, съвсем като човешка топлина.

— Ако ще закусваш — каза му Нортън, — по-добре кажи на Сали какво искаш. Вече доста съм те изпреварил.

— Нали каза, че ще ме черпиш?

— Да де.

— Франк, как стана така, че ти…

— Е, кажи го, че съм се поддал на импулс, за който може и да съжалявам. Ако не побързаш…

— Значи — почна Стифи, — искам купчина палачинки с две яйца на очи. А ако имаш малко наденички и едно-две парчета бекон, и повечко масло, нали знаеш…

Сержантът каза на полковника:

— Ако тези пикливи учени не настроят камерите и другите си тъпи инструменти по свой вкус по-бързо, слънцето ще залезе и ще трябва да отложим тази работа.

— Искат всичко да е наред — отвърна полковникът. — Трябва да стане още от първия път. Не искаме да се налага втори опит. Може и да не мислиш така, сержант, но тази мисия е от възможно най-висш приоритет. Заповедта е направо от Вашингтон и не можем да си позволим да се провалим.

— Но, за Бога, сър, те гледат онези камери, после през тях, а после пак ги гледат. Правят го от часове. Като сбирщина стари моми, казвам ви. Направиха с тебешир знак върху задния край на посетителя и насочиха пушката натам. Видях го с очите си и знам накъде е насочена. Посетителят не се е помръднал и тя още сочи натам. И още нещо — защо, за Бога, им е тази пушка? Защо не с нещо по-тежко? Не можеш да направиш много на такава голяма маса с трийсеткалибров куршум. Само ще го погъделичка.

— Честно казано, сержант — каза полковникът, — и аз се чудя. Но така пише в заповедите. А те са съвсем конкретни — с трийсеткалиброва пушка от сто метра. Това и нищо друго. Трябва да е с трийсеткалиброва пушка от сто метра, а камерите и другите инструменти трябва да са разположени така, както наредят тези господа…

Полковникът млъкна по средата на изречението, защото един от учените, които си играеха с камерите, се насочи към тях.

— Полковник — каза ученият, — можете да започвате със стрелбата. Преди да стреляте обаче, трябва да сте сигурни, че хората ви са отдалечени най-малко на двеста метра. Подозираме, че обратният изстрел може да е доста мощен.

— Надявам се — каза сержантът, — че електронното приспособление, което монтирахте, ще задейства изстрела.

— Сигурен съм в това — спокойно отвърна ученият.

— А сега, сержант — остро каза полковникът, — вземи да преместиш хората. И да свършваме с това колкото е възможно по-скоро.