Клифърд Саймък - Посетителите

— Не е необходимо да обясняваш — каза президентът. — Напълно прав си. Ще държим Алън настрана.

— Моите хора смятат — продължи генералът, — че при посетителите изобщо не става дума за защита. Тоест не за защита от врагове. Според тях посетителите абсорбират енергия от всички налични източници. В космоса те са абсорбирали енергия от всички видове радиация или от малки частици материя. Понякога и от доста големи частици материя, които са се сблъсквали с тях. В такъв случай те могат да преобразуват кинетичната енергия на подобни частици в потенциална, да абсорбират всичко, което могат от нея и да изхвърлят онази част, която не могат. Тази способност представлява вграден клапан за отвеждане на излишната енергия.

— Използвали сте трийсеткалиброва пушка — каза президентът. — А дали хората ти са изчислили на колко по-голям калибър би могъл да издържи той?

— Предполагам, че ядрена бомба би могла да го унищожи — отвърна генералът, — но най-вероятно могат да издържат на всичко останало. Вдлъбнатината, направена от пушката, беше малка и плитка. С увеличаването на калибъра ще нараства и тя, но с много голяма амплитуда. Посетителят, който използвахме за изпитанието, като че ли изобщо не забеляза. Когато куршумът го уцели, той даже не трепна. Стоеше си и не правеше нищо преди изпитанието. Поне ние не забелязахме. След стрелбата пак си стоеше там, без да прави нищо. Иска ми се да опитам с нещо малко по-едрокалибрено — серия изпитания с постепенно увеличаване на калибъра.

— Не можеш да направиш това — предупреди го Портър. — Това ще извади наяве всичко. Възможно е да успеем да скрием това изпитание, макар че е малко вероятно. Но ако има и други, няма да имаме никакъв шанс.

— Така е — съгласи се президентът. — За момента трябва да се задоволим с това, което имаме. Това, което трябва да направим сега, е да открием какво представляват посетителите. Как са изградени. Как функционират, ако това е правилната дума. Алън може скоро да открие нещо, което да ни помогне.

— Няма материал, върху който да работи — каза Портър. — Почти всичко, което могат да направят хората му, е да стоят отстрани и да наблюдават.

Телефонът на бюрото на президента иззвъня. Той се намръщи, протегна ръка и натисна бутона.

— Грейс, струва ми се ти казах…

— Ужасно съжалявам, сър. Помислих си, че бихте искали да научите. Доктор Алън е тук. Казва, че трябва да ви види незабавно. Изглежда, някой в Минесота е намерил мъртъв посетител.

Стаята го притискаше и това бе странно, защото никога по-рано не му се бе случвало. За пръв път, откакто живееше тук — вече две дълги години, — той осъзна колко е малка, колко е разхвърляно гола и бедна. Виждаше мръсотията по прозорците, следите от влага по стените.

Бутна листовете върху бюрото си настрани и се изправи, загледа се през прозореца. Навън играеха деца — една от онези безсмислени игри с тичане и викане, които не означаваха нищо за никой друг, с изключение на самите тях. Една старица се бореше с пълната си пазарска чанта и куцукаше по разбития тротоар. Някакво куче седеше пред площадката на порутената къща отсреща. До бордюра както винаги бе паркирана старата таратайка с очукана броня.

„По дяволите, какво става с мен?“ — запита се Джери Конклин. И още докато си задаваше въпроса, разбра.

Всичко това с посетителите. Беше го измъчвало от самото начало. Оттогава не бе същият. Тревогата го беше лишила от отдадеността му на науката, беше го терзала почти през цялото време. Не го оставяше на мира. Пречеше на работата върху дисертацията му, а тя беше важна. Просто трябваше да я напише.

Не щеше ли да е по-добре, ако се беше осмелил да разкаже всичко на съответните власти? Ако се бе освободил от тежестта му, приключил с въпроса — и да се върне към работата си? И все пак, без да знае защо, той не бе в състояние да го стори. Беше си казвал, че му пречи насмешката, която щеше да предизвика историята му, макар това вероятно да не бе единствената причина. Макар че не можеше да си представи каква друга причина би могъл да има. Беше смятал, че като разкаже на Бар, всичко ще се оправи, но не стана така. Въпреки факта, че го беше изслушал, без да му се присмее, екзобиологът изобщо не му помогна. Самият разказ, дори при тези обстоятелства, не бе имал пречистващата терапия на изповедта.

А сега той просто не можеше да го разкаже. Да го направи сега, толкова дълго след случката, означаваше да го смеси с историите на всички глупаци, които разказваха, че били взети от посетителите. Да го направи сега означаваше да се нареди сред всички побъркани, появили се с идването на посетителите. И ако преди бе само трудно да разкаже историята си, сега беше невъзможно.