Клифърд Саймък - Посетителите

— По дяволите, Гладис — отвърна мъжът, — стига си мрънкала. Онова нещо на север не е наранило никого.

— Убило е човек. Убило го е.

— След като е стрелял по него. Ние няма да стреляме по него. Няма да го закачаме.

„Трябва да е посетител“ — каза си Гарисън. Беше правоъгълен като на снимките. Отговаряше точно на описанието на Кати за онзи в Лоун Пайн. Освен по размер — Джони не беше подготвен да огромния му, поразителен размер.

Още две коли спряха зад тях. Пътниците им слязоха и се приближиха. Пристигна още една кола, но не спря, а зави, пресече ивицата трева, навлезе в пътните платна, водещи на изток, и изчезна с рев.

В съобщението на НАСА се казваше, че обектът в орбита очевидно е започнал да се разпръсва. „Всъщност той прави адски много повече“ — каза си Гарисън. Това не бе просто разпръсване: посетителите, струпани в обекта, се спускаха към Земята. Един от тях се беше приземил тук, напреки на шосето, и най-вероятно не бе единственият кацнал на Земята. Сигурно имаше и други, пръснати из целия свят. Онова първо приземяване в Лоун Пайн навярно бе само пробно, предварително проучване на положението. Преди да се размножи и да отлети, посетителят от Лоун Пайн бе пратил сигнали до себеподобните си, орбитиращи в космоса, и сега нашествието бе в ход. Гарисън си помисли, че навярно това не е нашествие в класическия смисъл на думата. Разузнавателен отряд — дали пък не беше това? Или беше просто посещение на разумни същества от друг свят, които само наминават, за да кажат „здрасти“?

Той тръгна по пътя към посетителя. Погледна назад през рамо и видя, че го следва само един от хората, които бяха стояли заедно с него. Хвърли само бегъл поглед и не можеше да е сигурен точно кой от групата беше. Навярно би могъл да забави ход и да остави другия да го настигне, но реши да не го прави. Не беше в настроение да се излага на безсмислен брътвеж и глупави въпроси. Защо, според вас, се е приземил тук? Какво иска? Какво представлява? Откъде, според вас, идва?

Ускори ход и почти се затича по настилката. Когато се приближи на няколко метра от огромната чернота, се обърна надясно и започна да я заобикаля. Вече не се съмняваше, че това е посетител — огромна черна правоъгълна кутия, без външни съоръжения, изобщо без никакви външни особености. Просто си седеше. Не се движеше. Не бръмчеше и не вибрираше. Гарисън се приближи и постави широко разперената си длан върху страната му. Повърхността беше твърда, но не с твърдостта на метал. Беше топла — топлина, която някак си предаваше усещането за живот. Като докосване до човек. Като галене на куче или котка. Нежна топлина, която говореше за живот, въпреки твърдостта на кожата.

Застанал там, притиснал разперената си длан до топлината на неговата повърхност, той усети как по тялото му пробягва внезапен хлад, хлад, който го накара да стисне зъби и за миг да усети лицето си сковано и кораво, сякаш се вкаменяваше. И едновременно с усещането за хлад умът му изведнъж се хвърли с бясна скорост да го анализира. Не е страх, каза анализът, не е ужас, нито паника, нито желание да закрещиш и да избягаш, нито слабост в коленете — а просто ужасна студенина, която не засяга единствено тялото, но и ума, студенина, която умът не може да разбере.

Той отпусна ръката си и усети как студенината се отдръпва от него — не бързо, а постепенно, докато не изчезна съвсем, макар че споменът за нея остана.

„Докосване до нещо странно“ — помисли си той. Но всъщност беше нещо повече от това. По-скоро бе допир до нещо, което не можеше да проумее, което никое човешко същество не бе в състояние да проумее. Докосване, което беше съчетание от студенината и безпределността на дълбокия космос, от блясъка на далечни слънца, от тъмни планети, съвсем различни от Земята, и от необхватността на живота, развил се в мрака на тези планети. Сякаш бе запратен на място, което не познаваше и навярно никога нямаше да разбере, което дори не би могъл да започне да разбира, независимо колко дълго останеше там. Необхватност, точно това беше.

И все пак проклетото нещо изглеждаше толкова обикновено и бе толкова незабележително — като захвърлена стара обувка.

Той се отдръпна и погледна нагоре към огромната черна стена, която се издигаше високо-високо над него: И откри, че каквото и, по дяволите, да беше то, той иска да се приближи отново и да долепи длан до повърхността му, така че да може пак да усети топлината, а навярно и студенината му.

Но не се приближи и не долепи длан до него, а отстъпи няколко крачки, обърна се и забърза към мястото, откъдето беше дошъл. Не тичаше, защото усещаше, че няма причина да тича, просто крачеше широко и решително, за да се махне от него колкото е възможно по-скоро.