Клифърд Саймък - Посетителите

— Засега — отвърна президентът. — Само засега. Ще трябва да помислим за това и да почакаме какво ще стане. Въпросът остава отворен.

— За нас е жизненоважно да разберем какво е намерението на онези неща — каза Хамънд. — Каква е целта им? Защо са тук? Какво очакват? Дали не са шайка скитащи номади, опитващи се да задигнат всичко възможно, или пък са законна експедиция, извършваща изследователски полет? Представят ли някоя чужда цивилизация в космоса, или са банда пирати? Как ще реагираме и какво ще правим ще зависи до голяма степен от това кои и какви са те.

— Това може да изисква продължително проучване — каза Портър.

— Трябва да опитаме — рече Хамънд. — Не знам как би могло да стане, но трябва да опитаме. През следващите няколко дни момчетата на Алън могат да стигнат до някои съществени факти. Трябва ни само малко време.

Вътрешният телефон върху бюрото иззвъня, президентът вдигна слушалката, остана заслушан за миг и после каза:

— Свържи ме с него. — След това отново слуша известно време и лицето му се намръщи. — Благодаря ти — каза накрая той. — Моля те, поддържай постоянна връзка с мен.

После остави слушалката и ги погледна.

— Възможно е времето ни току-що да се е изчерпало. Обади се Кроуел от НАСА. Получил е съобщение от станцията. Изглежда, има известни признаци, че струпването в орбита започва да се разпръсва.

— Много са милинки — каза Кати.

— Не виждам нищо мило в тях — отвърна Чет. — Те са просто малки черни продълговати кутии, които подскачат насам-натам.

Наистина подскачаха от бала на бала и ги поглъщаха една след друга, като го правеха последователно и прецизно, до последното късче целулоза. Нито се боричкаха, нито се надпреварваха — бяха добре възпитани. Ако едно от бебетата бе започнало да яде някоя бала, друго не се опитваше да му пречи, а си намираше нова. Вече бяха изяли доста, но имаше още много. Лакомите малчугани сякаш изобщо не ги бяха започвали. Около двукилометрова пътека бали се бе разпростряла по просеката сред гората, а в началото й възрастният посетител продължаваше да си проправя път напред, като непрекъснато изхвърляше нови бали.

— Струва ми се — каза Кати, — че са започнали да растат. Възможно ли е? Изглеждат ми по-големи, отколкото преди около час.

— Ами! — отвърна Чет. — Нали ядоха само няколко часа.

— И на мен ми се струва, че растат — каза Куин, журналистът от „Ню Йорк Таймс“. — Предполагам, че е възможно. Метаболичната им система може да е изключително ефикасна. Много по-ефикасна, отколкото на което и да било живо същество на Земята.

— Ако наистина растат — каза Кати, — няма да минат няколко дни и самите те ще започнат да секат дървета и да извличат целулоза.

— Е, тогава край на резервата — обади се Нортън.

— Рано или късно — рече Куин — лесничеите ще трябва да решат как да се справят с проблема. В момента това нещо е наш гост, нали така, но докога бихме могли да търпим гост, който изяжда всичко?

— Или пък гост, който ражда цяло котило малки върху пода на гостната ти — каза Нортън.

— Проблемът е — рече Чет, — какво може да се направи по въпроса. Не можеш просто да натириш това нещо от гората, както би натирил прасе от картофена нива.

— Независимо от всичко, което говорите — намеси се Кати, — аз мисля, че тези малки неща са мили. Толкова бързат и са толкова гладни.

Тя се опита отново, както неуспешно се бе опитвала и преди, да открие онова, на което беше помогнала да се изправи. Но, изглежда, нямаше начин да ги различи едно от друго. Бяха съвсем еднакви.

И тя си припомни онзи момент, когато беше помогнала на малчугана да се изправи и беше протегнала ръка да потупа майката. Все още усещаше нежното потръпване на повърхността й, а после и нагъването й в едва доловима прегръдка. „Не мога да повярвам — ожесточено си каза тя, — че може да има някакво особено зло в едно създание, което отвръща по този начин.“ Но какво ли означаваше реакцията му? Жест на признание? Знак на благодарност за оказаната услуга? Приятелско отношение на една форма на живот към друга? Или извинение, че е навлякло неприятности на друго разумно същество?

Ех, да можеше да спомене това в материала, който щеше да предаде по телефона в „Трибюн“ след два часа! Но нямаше начин да го направи. Дори Джони да не го изхвърлеше още отначало, отвратителните редактори нямаше да го пуснат. Щеше да се окачестви като лична интерпретация на репортера. Беше нещо, което не можеше нито да се докаже, нито да се документира. Как би могло да се документира едно ръкостискане с извънземен?