Клифърд Саймък - Посетителите

Една от по-големите подутини, израснали върху посетителя, започваше да се разтваря и от там се появи малко негово копие. Нещото, което излизаше от подутината, беше дълго метър-метър и малко, но освен по размера и по отсъствието на подутини беше точно копие на голямата черна кутия. Подутината се удължаваше и разширяваше и нещото, което се появяваше от нея, се изхлузи и падна на земята. После се обърна и тръгна изправено. Беше блестящо черно — не дълбоко черно като посетителя, а блестящо, сякаш бе мокро. За миг се притисна към земята, без да мърда, а след това бързо се задвижи към задната част на посетителя, като се носеше гладко и тихо във въздуха.

Всички развълнувано отстъпиха назад, за да му направят път. Един телевизионен оператор снимаше бясно.

— Наведете се! Наведете се, де, по дяволите! Махнете се от пътя на камерата. Оставете ме да го заснема!

Докато отстъпваше заедно с другите, Кати яростно си мислеше: „Това обяснява всичко! То е живо. Не е машина, а биологично същество. То е живо създание, защото ражда. Има си бебета!“

Започна да се разцепва още една подутина и оттам се появи още едно малко копие на посетителя. Самият посетител не обръщаше внимание на това, което ставаше, а продължаваше да поваля дървета.

Първото бебе мина зад посетителя, насочи се към една от балите целулоза, издигна се, нападна я, разкъса я на части и погълна целулозата почти по същия начин, по който „майка“ му поглъщаше дърветата.

Чет се затича към него, вдигнал апарата си, после спря и започна да снима, като правеше по няколко пози от едно място, за да хване новороденото от различни ъгли. Другите фотографи също се блъскаха да заемат по-добра позиция и се скупчиха около малкото създание.

— Трябваше да се досетя — каза някакъв мъж, застанал до Кати. — Трябваше да разбера още щом видях тези подутини. Посетителят се пъпкува. А това отговаря на въпроса, който всички си задавахме…

— Точно така — отвърна Кати. Той е жив.

Мъжът я погледна, очевидно за пръв път. После вдигна ръка към челото си за поздрав.

— Куин — представи се той. — „Ню Йорк Таймс“.

— Фостър — рече Кати. — „Минеаполис Трибюн“.

— Значи сте пристигнали рано — каза той. — Сигурно сте били от първите.

— Вечерта, когато се приземи.

— Осъзнавате ли, че може би отразяваме историята на века? — попита я Куин. — Ако не и на всички времена.

— Не съм си мислила за това — отвърна Кати.

После засрамено добави:

— Съжалявам, господин Куин. Не биваше да го казвам. Да, мислила съм по въпроса.

Вече се бяха появили още бебета — насочваха се бясно към балите, за да се нахранят. Журналистите и фотографите се разпръснаха и вече не бяха скупчени в група.

Едно от бебетата бе паднало. То се люшкаше и трепереше, като животно, което се мъчи да се изправи. Лежеше близо до посетителя, но той не обръщаше внимание на затруднението му.

„Паднало е настрани“ — помисли си Кати. Бедното създание бе паднало настрани и не можеше да се изправи. Макар че не знаеше откъде може да е сигурна, защото, честно казано, просто нямаше начин да знае. Никой не би могъл да каже коя негова част е горна и коя — долна.

Тя бързо пристъпи напред, наведе се, хвана го и го обърна. Бебето светкавично се изправи и се втурна към балите.

Кати се надигна, протегна ръка и потупа напъпилата страна на посетителя.

— Майко — меко каза тя, без всъщност да се обръща към посетителя, защото как ли щеше да я чуе? — Майко, помогнах на бебето ти да се изправи.

Страната на посетителя под дланта й потръпна, а после се нагъна и стисна ръката й. Нагъна се нежно, покри дланта й и я задържа за миг. После се изпъна и отново стана твърда и гладка.

Кати стоеше удивена и потресена, без да вярва, че това наистина се е случило.

„Забеляза ме — помисли си тя смаяна. — Знаеше, че съм тук. Знаеше какво съм направила. Опита се да ми стисне ръката. И ми благодари.“

— Какво знаеш за онази работа с окучването? — попита президентът.

— С окучването ли, сър?

— Да, посетителят в Минесота, си има кутрета.

— Всичко, което знам, са съобщенията на телеграфните агенции — отвърна Портър. — Досега са се появили четиринайсет малки, на път са и още няколко.

— Доста много са — каза президентът.

— Вие навярно знаете за това повече от мен — каза секретарят на пресслужбата. — Доктор Алън е пратил там свои хора. Сигурно ви е докладвал.

— Да, разбира се. Но Алън е баба, а неговите наблюдатели са хора на науката и не казват нищо, докато не изяснят всичко докрай. Не казват какво мислят, защото, ако сбъркат, обичните им колеги учени ще им се подиграват. А това, което казват, е толкова изпълнено с научен жаргон и с толкова много „ако“, „може би“ и недомлъвки, че не можеш да разбереш какво имат предвид.