Клифърд Саймък - Посетителите

— Не знаем какво става — каза на Кати един от двамата полицаи. — Може някой от вашингтонските специалисти да знае, макар че се съмнявам. Във всеки случай, не казват нищо, тъй че не сме наясно. Подутините си бяха там сутринта, когато стана достатъчно светло, за да ги видим. Сигурно са се появили през нощта и оттогава все нарастват. Сега са много по-големи, отколкото когато ги видях за пръв път.

— Има ли причина да не ме пуснете по-близо? — попита Кати. — Някои от журналистите са се приближили.

— Но се пазете — предупреди я полицаят. — Не се приближавайте много. Не искаме да има наранени.

— Посетителят не е наранил никого досега — каза тя. — На практика живеем с него, откакто се е приземил, и той дори не ни забелязва.

— А бе знае ли човек — каза полицаят. — Ако бях на ваше място, нямаше да предизвиквам късмета си. Той е убил човек, спомняте ли си?

— Но онзи е стрелял по него.

— Въпреки това не му вярвам. Хич. Той не е от нас, чужд е.

Кати и полицаите стояха но средата на пътя между посетителя и реката, върху която военните инженери бяха монтирали временния мост. Разчистената от посетителя ивица зад и пред тях беше осеяна с бели бали и купчини отпадъци от дървета. И балите, и отпадъците бяха подредени спретнато на равни интервали.

— Другите полицаи — каза полицаят — задържат зяпачите оттатък реката. Пускаме само официалните лица и пресата. Знаете, че сте тук на своя собствена отговорност. Това ви е било обяснено, нали?

— Да, естествено.

— Не разбирам как са се добрали дотук всички тези зяпачи — продължи полицаят. Има около сто души. Блокирали сме всички пътища, обаче някак са се промъкнали.

— Паркират малко преди бариерите — каза Кати — и минават през гората. Ще се наложи да блокирате целия район, за да ги спрете.

— Сигурно сте права — отвърна полицаят. — Но могат да ни причинят неприятности.

— Ето че идват Франк Нортън и Чет, моят фотограф — каза Кати. — Щом дойдат, отиваме при посетителя.

Полицаят сви рамене, после каза:

— Само се пазете. Има нещо, дето не ми харесва. Подушвам го.

Кати изчака Нортън и Чет и тримата тръгнаха по изчистената от дървета просека.

— Джери успя ли да се качи на самолета? — попита Кати. Чет кимна. — Едва успяхме. Оставаха само няколко минути. Дадох му филма. Каза, че ще го занесе. Исках да те попитам — как се появи той тук? Нали беше изчезнал и ти го търсеше?

— Колата му се повредила и дошъл в Лоун Пайн да търси телефон. Просто се срещнахме. Случайност. Никой не знаеше, че другият е тук.

— Изглежда ми добро момче.

— Да, така е.

— Обаче не е много приказлив. Мълчи си.

— Такъв си е — отвърна Кати.

Приближиха се до група журналисти, скупчени от едната страна на посетителя.

— Говори ли с Джони тази сутрин? — попита Кати.

— Да. Проверих за филма. Каза, че някой го бил занесъл във фотолабораторията, така че имало достатъчно време да включат снимките в първото издание.

— А не спомена ли, че ще прати човек да ме замести?

— Нито дума. Очакваше ли?

— Ами, не знам — отвърна Кати. — Има други, които може би, според него, биха свършили по-добра работа. Джей например. Той избра мен, само защото в редакцията нямаше хора.

— Е, не се притеснявай. Джони е честен човек. Докато си вършиш работата, ще те остави тук.

— Ако се беше опитал да прати някой друг — каза Кати, — щях да вдигна страшен скандал. Това си е мой материал, Чет, и имам намерение да продължа с него.

— И ще се бориш?

— Точно така.

— Вижте! — обади се Нортън. — Някой е написал номер на посетителя. Пише 101. Отстрани, до предната част.

Кати погледна и видя номера, написан със зелена боя. Всяка цифра беше висока трийсетина сантиметра.

— Кой ли го е направил?

Чет изсумтя.

— Най-вероятно някой от онези глупаци от Вашингтон. От наблюдателите. Учени! Всичко трябва да им е номерирано за докладите.

— Смешно е.

— Не можем да съдим за работата на наблюдателите — каза Нортън. — Сигурно са имали сериозна причина да поставят този номер.

— Дано да е така — рече Кати.

— Имаш ли някаква представа какво може да са онези подутини? — попита Нортън.

Кати поклати глава.

— Не. Грозни са. Преди то беше толкова симпатично и стегнато, толкова симетрично, а сега цялото е в подутини…

— Говориш, сякаш си го мислила за красиво.

— Може би не точно красиво. А подходящо. Точно такова, каквото очакваш да пристигне от космоса. Симпатично и стегнато, а не ефектно.

— Мили Боже! — възкликна Нортън. — Гледайте!