Клифърд Саймък - Посетителите

— Джон, бих искал да съобщя на момчетата си веднага — каза Уайтсайд. — Предполагам, че не възразяваш. Всичко си остава в семейството, така да се каже.

— Не възразявам — отвърна Хамънд. — Това си е твоя работа.

— Както разбирам, станцията продължава наблюдението — каза Алън на Кроуел. — Ще ни съобщят ли, ако се случи нещо? Или ако им се стори, че започва да се случва нещо?

— Да. В мига, в който стане каквото и да било, ще научим.

— Ами ако някой от международните ни приятели предложи да изстреляме ядрена бомба, за да пратим струпването по дяволите? — попита Уайтсайд. — Или, което е още по-неприятно, ако започне да действа на своя глава?

— Хенри, винаги мислиш за най-лошото — каза Хамънд.

— Може да се случи — продължи генералът. — Стига някой да се уплаши достатъчно.

— Това е нещо, за което просто ще се надяваме да не се случи — каза Портър.

— Според мен няма такава вероятност — рече Хамънд. — Може би трябваше да измъкна от леглото и държавния секретар. Трябва да съобщим и на него. Навярно би могъл да закусва с президента. Той и някои други. Министърът на правосъдието например. Ще им се обадя.

— Това ли е всичко? — попита Кроуел.

— Така изглежда.

— Едва ли си струва да се връщам вкъщи — каза Кларк. — След час-два ще се съмне.

— Аз няма да се връщам — каза Портър. — Във фоайето на пресслужбата има една удобна кушетка. Ще се изпъна там. Всъщност кушетките са две. Някой иска ли да дойде с мен?

— Аз ще дойда — рече Кларк.

Стифи Грант влезе, тътрузейки крака, в кафене „Пайн“ и се намести на едно от столчетата на бара. При звука от затръшването на входната врата Сали излезе изотзад.

— Работиш ли сутрин? — попита Стифи. — Мислех, че сутрин работи Джуди.

— Джуди е настинала — отвърна Сали. — Замествам я.

Освен тях двамата нямаше жив човек.

— Защо е празно? — попита Стифи. — Толкова народ е надошъл, пък…

— Спят до късно — отвърна Сали. — Онези, които са тук. А мнозина са отседнали в Бемиджи, пътуват насам и обратно. Тук няма място за тях.

— Онези две приятелчета от „Трибюн“ тук — каза Стифи. — Фотографът и журналистката.

— Те пристигнаха рано, докато в мотела още имаше стаи.

— Чудесни са — каза Стифи. — Много са готини. Момичето ми даде пет долара, само за да вися на телефона и да не затварям, за да не може никой друг да заеме линията. Вчера фотографът ми бутна една бутилка да продължавам да наблюдавам какво става оттатък реката, та да може да поспи малко. Трябваше да изтичам и да го събудя, ако стане нещо. Но нямаше нищо. Страхотно уиски. Не като твоите евтини боклуци.

— Наистина са чудесни — каза Сали. — Дават добър бакшиш. Наш’те хора изобщо не дават бакшиш.

— Обаче не са научили много — рече Стифи. — То май няма какво да научиш за онова нещо. Хората от Вашингтон се трепят от работа, но не са стигнали доникъде. Вчера говорих с един. Ровеше из боклука, дето го изхвърля онова нещо — белите бали де. Беше много доволен, ама според мен не е открил нищо особено. Каза, че не откривал никакви борови семенца или почти никакви. Шишарките са разчупени и семенцата са изчезнали. Каза, че било неестествено. Май мисли, че онова нещо събира семената и си ги пази. Казах му, че може ги яде — нали катеричките ги ядат. Но той поклати глава. Май не мислеше така.

— Какво да ти дам, Стифи?

— Дай някоя питка.

— С наденица или с бекон?

— Ами! Много скъпо ги даваш. Нямам толкова пари. Само питки. С много сос. Много обичам сос.

— Сосът е в каничката. Сипи си колкото искаш.

— Добре. И с много масло. С повече масло де. Ама няма да им вдигаш цената заради маслото.

Сали влезе в кухнята, за да изпълни поръчката, после се върна и попита:

— Колко навътре е навлязъл посетителят? От доста време не съм го виждала.

— Има-няма два километра. Движи се право напред, ден и нощ. Изплюва онези бели бали през няколко минути. Като балировачка. И защо ли го прави? Глупаво е. Честно ти казвам, глупаво е.

— Може да си има причина.

— Може, ама не я откривам. И откъде-накъде ще избере нас?

— Трябвало е да се приземи някъде. Просто се е случило да е при нас. Ако е търсело дървета, избрало е добро място.

— Мен ако питаш, лесничеите не са очаровани от него — каза Стифи. — Треперят над всяко дърво. Пък то дървото си е дърво.

— Това е праисторическа необитаема зона — отвърна Сали.

— Знам бе — каза Стифи. — Страшна глупост.

Посетителят се беше подул. Имаше подутини по цялото тяло, но продължаваше да поваля и дъвче дърветата или поне да ги смила, и на равни интервали задната му част се плъзгаше нагоре, като изхвърляше бали целулоза и огромни количества отпадъци от сдъвканите дървета.