Клифърд Саймък - Посетителите

— Обажда се Джак — каза гласът от другия край на линията. — Джак Кларк. Заспал ли беше?

— След някоя и друга минута вече щях да съм.

— Дейв, струва ми се, че е важно. Можеш ли да дойдеш в Белия дом? Да се срещнеш с нас в твоя кабинет.

— С кои „вас“?

— С мен, шефа на НАСА, научния съветник и Уайтсайд.

— Без президента?

— Той спи. Не искаме да го будим. Има някои неща, за които трябва да поговорим.

— Като например?

— Телефонът ти не е обезопасен срещу подслушване. Не мога да ти кажа. Повтарям, важно е.

— Ще бъда при вас след десет-петнайсет минути.

— Знаеш ли, може би трябва да извикам и шефа на персонала на Белия дом. Имаш ли някакви възражения?

— Хамънд ли? Не, разбира се. Извикай го на всяка цена.

— Добре тогава. Ще те чакаме.

Портър затвори. Какво, по дяволите, имаше пък сега? Кларк беше възбуден и притеснен — можеше да се усети по гласа му. Навярно никой друг не би могъл да разбере, но той беше разбрал. Познаваше Джак Кларк от отдавна.

Погледна още един път към леглото. Защо просто не пратеше по дяволите и Кларк, и останалите? Наистина имаше нужда от почивка. През последните двайсет и четири часа почти не бе спал. Но разбираше, че просто си фантазира. След петнайсет минути щеше да върви по коридора към пресслужбата. Съблече пижамата и тръгна към гардероба, за да си извади чорапи и бельо.

На паркинга, преди да влезе в колата, той изправи за миг глава и погледна към небето. Някъде откъм север се чуваше бръмченето на приземяващ се самолет. Той потърси мигащите му светлинки, но не можа да види нищо. Падналите на улицата листа зашумоляха, вятърът ги понесе по паважа.

В пресслужбата всички освен Хамънд вече бяха пристигнали и чакаха. Телетипните апарати до стената издаваха сподавен шум. От кухнята бяха донесли кафе — върху едно от бюрата бяха поставени блестяща кана и бели кафени чашки.

Уайтсайд беше заел стола зад бюрото на Портър и се люлееше. Кроуел, шефът на НАСА, и доктор Алън седяха един до друг на малкото канапе. Кларк наливаше кафето в чашите. В стаята с бърза походка влезе Хамънд.

— Какво става? — попита той. — По телефона ми се стори, че е нещо неотложно, Джак.

— Не знам колко е неотложно — отвърна Кларк. — Но трябва да поговорим за него. Совалката е излетяла и от станцията ни пратиха информация.

— Каква информация?

Кларк посочи Кроуел. Всички очи в стаята се обърнаха към шефа на НАСА.

— Новият обект в космоса — започна Кроуел, — както мнозина от нас сигурно са подозирали, но не са искали да говорят за това, има съвсем определена връзка с приземилия се в Минесота посетител.

— Каква връзка? — попита Хамънд.

— Това изобщо не е обект в класическия смисъл на думата. Това е струпване на посетители — на стотици, а може би хиляди посетители. Досега никой не си е направил труда да изчисли колко биха могли да са.

— Искаш да кажеш, че обектът представлява голям брой посетители, струпани във формата на колело?

Кроуел кимна.

— Трябваше да го разберем дори и без да пращаме совалката. Телескопното наблюдение от станцията трябваше да ни го покаже. Наблюдателите не са видели монолитен обект, а сбор от отделни части.

— Не точно отделни части — каза Кларк.

— От хиляда и шестстотин километра би трябвало да изглежда така.

— Но те все още остават струпани заедно — рече Хамънд. — Искам да кажа, че не започват да се отделят.

— Не можем да бъдем сигурни — отвърна Кроуел. — Според двамата пилоти на совалката по ръба на струпването имало някакво разсейване. Всички посетители — посетители е неточна дума, но не знам как иначе да ги наричам — всички посетители по ръба на диска като че ли не са били толкова близо до другите, колкото би трябвало. Дали това означава, че струпването започва да се разпръсва, ние не знаем. Ако го сравните с рояк пчели, това положение би било нормално. В един рояк винаги има известен брой пчели, които се движат по краищата му и търсят по-безопасно място за себе си, докато в същото време самият рояк остава цял. Такъв може да е и случаят с нашето струпване там горе. Пилотите на совалката не са сигурни. Почти не са виждали.

— Не са можели да виждат ли? — попита Уайтсайд. — Какво им е пречело?

— Много често обектите в космоса се засичат трудно — отвърна Кроуел. — Там няма подходящ фон, на който да се забележат. Вижда се най-вече чрез отразена светлина.

— Ами слънцето? — продължи Уайтсайд. — Струпването трябва да е било изцяло изложено на слънчевата светлина. Отражението трябва да е било достатъчно.