Клифърд Саймък - Посетителите

— Имам ужасното усещане — каза Портър, — че се опитваш да ме наведеш на някаква мисъл.

— Така е — отвърна тя. — Една паралелна история, която може да ни даде урок. Нещо се стоварва отгоре ни и започва да си взима каквото си поиска, без да ни пита и без да ни забелязва — всъщност то прави същото, каквото са правили белите хора, когато са дошли в Америка, Африка или където и другаде да са отишли. То е толкова арогантно, колкото сме били и ние, и също толкова самоуверено, че е в правото си.

— Страхувам се — рече той, — че и други ще кажат същото. Ти си първата, но ще има и други. Например индианците.

— Туземните американци — поправи го Алис.

— Добре. Да бъде по твоему. Туземните американци.

— Има и още нещо — каза тя. — Трябва да положим всички усилия да влезем в контакт с нашия посетител. Сигурно може да ни каже много неща. Неща, за които навярно никога не сме и помисляли. Нови отправни точки и перспективи. Това, което бихме могли да научим от него, може да промени живота ни. Да го преобърне изцяло. Винаги съм си мислила, че някъде по пътя сме тръгнали в погрешна посока. Посетителят навярно би могъл да ни върне в правилната.

— Съгласен съм с теб — отвърна той, — но как да влезем в контакт с него? Възможно е да не излезе нищо. Разговорът трябва да бъде смислен. Това не е лесно. А може и да е неизпълнимо.

— Ще ни е нужно време — каза тя. — Ще трябва да проявим търпение. Трябва да дадем на него и на себе си шанс. Освен това не трябва да правим нищо, което да го накара да си замине. Независимо какво ще ни коства.

— Засега, Алис, не е имало предложение да го накараме да си замине. Дори и да искахме, никой няма ни най-малка представа как да стане това.

Кати се събуди посред нощ, сгушена в леглото, свита в тъмнината и студа на мотелската стая.

Студът, помисли си тя, студът и тъмнината. И знаеше, че не мисли толкова за сегашния студ и тъмнина, тук, в тази малка стая, колкото за студа и тъмнината, през които бе пътувал посетителят, за да дойде на Земята.

Дали не го беше сънувала, почуди се тя, а сънят, сега забравен, да се бе пренесъл в този първи миг след събуждането? Дори да беше така, Кати не можеше да си го спомни.

Но мисълта за посетителя и за ледената празнота на далечния космос все още продължаваше да упорства. От колко ли далеч, зачуди се тя, беше дошъл? Навярно бе пропътувал много светлинни години през всепоглъщащата тъмнина, в която смътно бе проблясвала слабата светлина на непознати слънца. Прекосил космоса, воден от някаква своя цел, воден от душевна празнота, огромна като празнотата на галактическото пространство, воден от глад, различен от този, който би могъл да усети един обитател на планетата Земя, навярно в търсене на Земята или на друга подобна планета. Но защо на Земята или на подобна планета? Защото е търсил планета, на която да растат дървета? Тя разтърси яростно глава — причината сигурно бе нещо повече от това. Трябва да имаше и още нещо освен дърветата.

Може би, каза си тя, просто проучва, прави карта на галактиката или следва някаква неясна, зле скицирана карта, съставена от предишен пътешественик, за да изпълни мисия, която човешкият ум не е в състояние да схване.

Студът и тъмнината, отново си помисли тя, като се чудеше защо непрекъснато се връща към студа и тъмнината. Но трябваше да има и нещо друго. И това навярно бе самотата, нищожността на някое същество в безкрайната бездна, където сигурно не трепка състрадание или дори съзнание, а само едно огромно безразличие, което не забелязва нищо, пресичащо през него. Какво ли създание, зачуди се тя, би могло да се изправи пред това огромно безразличие? Какво ли създание би могло да дръзне да влезе в търбуха на нищото? Какво ли го е накарало да се впусне в безконечната празнота? Сигурно е имало цел — защото, за да стори това, което бе сторило, то трябваше да има цел. Но ако целта му е била Земята, когато се е отправяло на път, то не е можело да знае дали ще изпълни целта си. Навярно никой, дори и в най-близките дълбини на космоса, не би могъл да знае за Земята или да има даже най-бегла представа за нея.

„Бедното самотно същество — помисли си тя. — Бедният гълтач на дървета. Бедното създание, което идва на Земята толкова отдалеч — от огромното безразличие.“

Портър беше навлякъл пижамата си и се приготвяше да си ляга, когато телефонът иззвъня. Той погледна часовника на нощното си шкафче — беше почти два часът.