Клифърд Саймък - Посетителите

— Това може да почака. Обаче имам друг проблем. Трябва да се върна в университета.

— След около час Чет тръгва с колата за Бемиджи, за да прати няколко филма със самолета за Минеаполис. Едно от момчетата, което се навърта край бензиностанцията, тази сутрин отиде и докара колата. Бяхме я изоставили в задръстването, когато полицаите бяха блокирали пътищата за Лоун Пайн. Можеш да тръгнеш с Чет за Бемиджи и оттам да вземеш самолета.

— Кати, нямам пари за самолетен билет.

— Няма проблем. Аз имам. Взех доста пътни и дневни от „Трибюн“.

— Ще ти ги върна. Но може да се наложи да почакаш.

— Няма нужда. Ще ги вместя някак си в служебния си бюджет. Ако не всички в това пътуване, то в следващото.

— Не искам да си тръгвам — каза той. — Тук е толкова спокойно. Щом се върна, ще седна на телефона в очакване да позвъни или някой да ме потупа но рамото.

— Може да мине известно време. Може да не действат толкова бързо. Сигурно имат да вършат други неща.

— Кога тръгва Чет?

— Не чак толкова скоро. Имаме още малко време.

— Кога ще се върнеш в „Трибюн“?

— Нямам представа. Надявам се, не след дълго. Мислех си за нещо, което ми каза. Мисълта за дом, която според теб посетителят е проектирал в ума ти — ако наистина е било така. Какво мислиш за това?

— Непрекъснато размишлявам по този въпрос — отвърна той. — Беше много странно. Човек не би очаквал подобно нещо. Но май съм зациклил. Като че ли не мога да измисля нищо.

— Наистина изглежда странно.

— Всичко изглежда странно. Ако не се беше случило с мен, щях да кажа, че е невъзможно.

— Имаш ли някакви цялостни впечатления? Някаква представа какво би могъл да представлява този посетител?

— Всичко беше много объркано — отвърна той. — Опитвах се да разбера дали е някаква машина, контролирана от разумни същества, или е живо създание. Ту си мислех така, ту иначе. Всичко си остана объркано. Да, наистина съм обсебен от него. Може би, ако разкажа всичко, ако опиша точно какво съм видял и почувствал на някой учен, навярно на екзобиолог, той би могъл да забележи нещо, което ми е убягнало.

— Нали се опитваш да избегнеш точно това — да разкажеш на някого за него — припомни му тя.

— Това, което се опитвам да избегна — каза Джери, — е да се изложа публично, да ме разпитват държавни служби, да ми се надсмиват или да се отнасят с мен като с дете с прекалено богато въображение, да ме пребият до смърт хора без въображение, без представа за какво може да става дума.

— Може би след ден-два нашият посетител просто ще отлети и ще си замине — предположи Кати. Опитваше се да го успокои. — Може никога да не видим други като него. Може да е наминал само на посещение, за кратък отдих преди да продължи за там, закъдето пътува.

— Не мисля така — възрази Джери. — Не знам защо, но не мисля така.

— В университета има един човек — каза Кати. — Доктор Албърт Бар. Екзобиолог. Не е широко известен, но е публикувал няколко статии. Навярно би могъл да поговориш с него. Преди около година Джей написа материал за него.

— Може би ще го потърся — рече Джери.

— Виждаш ли нещо — попита пилотът на совалката втория пилот. — Според лъча сме близо, но не мога да видя нищо. Вече би трябвало да виждаме нещо. Някакво отражение. Слънцето е точно зад нас.

— Не виждам нищо — отвърна вторият пилот. — Стори ми се, че мернах нещо преди около минута. Но сега няма нищо.

— Не искам да налетим на онова проклето нещо — каза пилотът. — Защо не се свържеш със станцията?

Вторият пилот взе микрофона.

— Станция — обади се той. — Станция, тук е Совалка. Можете ли да ни кажете къде сме?

— Совалка — чу се от другия край, — според измерванията ни сте точно над него. Изобщо ли не виждате нищо? Не можете ли да го забележите?

— Не. Не можем да го видим.

— Отдалечете се — нареди Станцията. — Наляво. Прекалено сте близо. Опитайте да се приближите под друг ъгъл.

— Отдалечаваме се — отвърна пилотът. — Ще се опитаме да се приближим под друг ъгъл.

Вторият пилот го стисна за ръката и възкликна:

— Боже мой! Гледай!

Дейв Портър за пореден път почувства дълбока, мълчалива гордост от Алис Дейвънпорт, от това, че се среща с нея, от факта, че тази чудесна, прелестна жена е съгласна да прекара известно време с него. Седяха на масата в един от тъмните ъгли на ресторанта. Върху масата горяха свещи и някъде отдалеч долитаха звуците на музика. Алис вдигна чашата си, погледна го и каза: