Клифърд Саймък - Посетителите

— Защо не се върна снощи в Лоун Пайн? — попита тя, когато Джери свърши. — Знаел си за това място, където можеш да прегазиш реката.

— Тогава още не знаех — отвърна той. — Открих го по-късно. Едва тази сутрин. Снощи се загубих — цялата нощ. Когато онова нещо ме изхвърли, загубих всякаква ориентация, а беше и тъмно. Даже не успях да открия онова, което наричаш „посетител“. Тъй че намерих нещо, което ми заприлича на пътека. Можех да я следвам единствено на четири крака. Когато се опитвах да вървя изправен, пак се изгубвах сред дърветата. А като пълзях, можех да напипвам пътеката с ръце. Тръгнах по нея, защото си помислих, че ще ме отведе някъде. Но не стана така — в крайна сметка тя изчезна. Тогава разбрах, че ще трябва да почакам до сутринта. Така че се свих под един малък бор. Клоните му висяха до земята и ме заслоняваха от вятъра. Въпреки това обаче беше студено. Нямах кибрит да си запаля огън…

— И си останал там до разсъмване?

— Да. После чух да падат дървета и онзи стържещ звук, който издава посетителят, когато ги дъвче. Разбира се, тогава не знаех, че това е работа на посетителя. Не знаех какво става. Тук е праисторическа необитаема зона и се предполага, че никой не трябва да сече дърветата. Но в този момент не мислех за това. Единственото, което знаех, беше, че там сигурно има някой, който може да ме упъти към Лоун Пайн.

— И тогава си видял полицаите на моста и си се уплашил?

— Точно така. Затова поразузнах надолу по реката и открих брода. После чух хора и се върнах, за да хвърля един поглед. И те забелязах.

— Все още не мога да разбера съвсем — рече тя, — защо не искаш никой да узнае, че си бил вътре в посетителя.

— Как не разбираш? Нямам никакво доказателство, с което да подкрепя разказа си. Бих се оказал в положението на онези глупаци, които се опитват да направят капитал от истории за летящи чинии. Цялата страна сигурно вече се е размърдала.

— Така е — каза Кати. — А навярно и Вашингтон, което е най-лошото. Вече ти казах за хората от ФБР. И един екип научни наблюдатели пристигнаха днес следобед.

— Ако някой заподозре, че съм бил в онова нещо — каза Джери, — ще ме приберат и ще ме разпитват. Разбира се, бих могъл да им разкажа всичко, но не и да докажа историята. Бих се чувствал като глупак и те сигурно няма да ми повярват. Рано или късно ще се появя в новините и половината от хората ще си помислят, че лъжа, а което е по-лошото, другата половина ще ми повярва…

— Да, разбирам гледната ти точка — рече Кати.

— Това, което мога да им разкажа, няма да им е от голяма полза — каза той, — но ако ме приберат, няма да ме пуснат току-така. Ще продължават да ме тормозят и да ме разпитват, и да се опитват да ме хванат в лъжа. Могат да ме завлекат мак във Вашингтон, а пък аз трябва да работя върху дисертацията си…

— Да, прав си — съгласи се Кати. — Не знам. Струва ми се, че си взел правилното решение.

— Искаш да кажеш, ме няма да спориш с мен за написването на статия?

— Не бих се осмелила — отвърна тя. — Би звучала като истинска помия, като чиста проба стремеж за сензация. Няма никакви факти, които да докажат историята. Единствено твоите неподкрепени от нищо твърдения. Представям си какво би казал Ал Латроп.

— Кой е Латроп?

— Нашият главен редактор. Той държи извънредно на фактите. Не би пуснал никога история като тази. Сигурно дори Джони не би я взел. Джони би я харесал, но той знае, че Латроп…

— Това ме успокоява — прекъсна я Джери. — Мислех си, че ще трябва да се карам с теб.

— Адски срамно е — отвърна му Кати. — Би се получила отлична статия. За Бога, каква статия би се получила само! Биха я разпространили по всички телеграфни агенции. Биха я публикували във всички вестници. Биха я прочели милиони хора. Би се превърнал моментално в герой…

— Или в глупак.

— И това е вярно — рече тя.

Кати се намести в ръцете му. Беше приятно тук. Слънцето пригряваше и не се виждаха никакви облаци. Пред тях бълбукаше потокът — сякаш бъбреше с каменистото си корито. Златистите есенни листа на една горичка трепетлики на другия бряг контрастираше е мрачната зеленина на боровете.

— Естествено разбираш — каза тя, — че те в крайна сметка ще стигнат до теб. Щом успеят да разчетат номера на колата. Или номера на двигателя.

— Да, зная — отвърна той. — Но ми трябва малко време. Трябва да обмисля всичко по-добре. Да се окопитя. Знам какво трябва да правя. Може би дотогава въпросът чия е колата няма да им се струва важен.

— Даже да разберат, че колата е твоя — рече Кати, — не е необходимо да споменаваш, че си бил вътре в посетителя. Изобщо няма да те попитат. Никой няма да заподозре, че има такава възможност. Единственото, което трябва да направиш, е да изчакаш инцидентът да попремине. Според мен много скоро посетителят ще постави пред тях безброй други въпроси. След няколко дни ще трябва да подадеш иск за застраховката на колата. Дотогава сигурно ще разберем кой я е откарал и защо.