Клифърд Саймък - Посетителите

— Момчета, успяхте ли да измъкнете нещо от правителствените наблюдатели? — попита Нортън.

— Нищо особено — отвърна Куин. — Измерили са температурата на посетителя или поне температурата на повърхността му. Може да са търсили пулса му, а аз подозирам, че са го направили, макар че няма да си признаят. Знаят, че не е от метал, но не са успели да разберат какво представлява. Няма нито вериги, нито колела, с които да се движи. Просто се носи на няколко сантиметра над земята. Сякаш не обръща никакво внимание на земното привличане. Един от наблюдателите подметна, че е възможно да знае как да контролира и използва гравитацията, а неговите колеги направо щяха да го разкъсат заради необмисленото му мърморене. И това е като че ли всичко, което знаят.

— Не съм сигурен, че изобщо ще научат нещо повече — каза Чет. — Не знам откъде бих започнал, за да открия нещо повече.

— Имат си начини — отвърна му Куин. — Ще открият и други неща, но сигурно не всичко, което трябва да разберем. Може да си имаме работа с нещо отвъд нашите познания. Може да се наложи да променим част от мисленето си, за да го разберем.

Настъпи тишина — относителна тишина. Стърженето и хрущенето от сдъвкваните от посетителя дървета беше замлъкнало. И се донесоха звуците, които досега бяха заглушавани от шума на падащите дървета — далечното цвъртене и чуруликане на птици, вятърът, който виеше сред боровете, бълбукането и клокоченето на реката.

Журналистите и фотографите, застанали на разчистената просека, се огледаха. За миг не се случи нищо. „Може би — каза си Кати, — само си почива за малко. Но защо ли ще си почива тъкмо сега?“ Откакто беше започнал странната си жътва на дървета, посетителят не бе спирал да си почива, а бе напредвал непрекъснато и бе удължавал просеката.

Посетителят започна да се издига толкова бавно, че отначало движението му беше почти недоловимо, а после набра скорост, издигна се над боровете и повися там за миг — и не издаваше нито звук. Нямаше рев на двигатели, нито шум от задвижващи механизми. Нямаше пламък, нито дим, нито признак за използване на каквото и да било задвижващо устройство. Просто се понесе нагоре и увисна над дърветата — висеше толкова тихо, колкото се бе и издигнал. На светлината на залязващото слънце написаният отстрани със зелена боя номер 101 рязко контрастираше с чернотата му.

Толкова бавно, че сякаш просто се носеше по вятъра, той започна да се движи на изток и нагоре. Набра скорост, зави от изток на юг и започна да се смалява.

„Значи си заминава — помисли си Кати. — Напуска ни. Дойде и постоя малко. Направи храна за бебетата си и сега е отново на път, постигнал целта си и изпълнил функцията си.“

Тя стоеше и го гледаше докато не се превърна в малка точица в небето и не изчезна. Мислите й се върнаха към разчистената просека, където беше застанала. Гората изглеждаше някак си по-самотна, сякаш си бе тръгнал скъп приятел.

Малчуганите, останали след него, все още продължаваха да се щурат насам-натам и лакомо да се нахвърлят върху балите целулоза. Един от наблюдателите съсредоточено ги номерираше с боя, но този път червена, а не зелена.

Минаваше полунощ, когато Джони Гарисън си тръгна от редакцията. Сега, шофирайки на запад по магистрала 12, той се опита да се отпусне. Но откри, че му се удава трудно. Вече нямаше за какво да се тревожи. Броят беше готов и Голд щеше да остане, докато го отпечатат, за да огледа първите екземпляри. Голд беше свестен човек. На него можеше да се разчита — знаеше какво да прави, ако стане нещо. Но като че ли нищо нямаше да стане. В последния момент преди да привършат успяха да отделят няколко сантиметра на първа страница, за да вмъкнат бюлетина със съобщението на НАСА, че новият обект в орбита очевидно се разпръсва. Всъщност бюлетинът със съобщението бе единствената новина. Нямаше официални изявления. Когато Гарисън се обади във вашингтонското кореспондентско бюро на „Трибюн“, Матюс (който дежуреше единствено, когато се очакваха големи новини) беше разстроен и дори малко озлобен.

— Копелетата са знаели още преди часове — ядосано каза той. — Сигурен съм в това. Но са задържали съобщението. Чакали са онези в Белия дом да измислят какво да правят. Накрая позволиха на НАСА да пусне съобщението, като навярно са се надявали, че ще има по-слабо въздействие, отколкото ако идва от Белия дом. Ако питаш мен, Белият дом не знае какво да прави. Уплашени са до смърт. Опитах се да се свържа с Дейв Портър, но не успях да открия нито него, нито някой от хората му. Според мен Дейв се срамува. През последните два дни ни уверяваше, че Белият дом няма да крие нищо.