Клифърд Саймък - Посетителите

Вече беше далеч от посетителя, когато видя, че бяха спрели още няколко автомобила и че групичката от хора на пътя бе нараснала. Не забеляза мъжа, който го бе последвал. Дори да го беше видял, нямаше да го познае, защото му бе хвърлил само бегъл поглед през рамо.

Един мъж от групата пристъпи напред и го пресрещна.

— Какво видяхте? — попита той. — Става ли нещо?

— Защо не отидете и не погледнете сам? — отвърна му рязко Гарисън и го подмина.

Беше странно, че не бе избухнала силна паника. Дори да се страхуваха, те не го показваха. А може би посетителите не вдъхваха страх? Сигурно защото голямата черна кутия не приличаше на извънземно същество. Навярно защото бе коренно различна от общата представа за нещо, пристигнало от космоса. За хора, свикнали с идиотщините по телевизията и фантасмагориите по филмите, действителността сигурно изглеждаше доста обикновена.

Фаровете на колата му светеха и двигателят работеше. Той се качи, дръпна я малко назад, а после зави наляво и пресече ивицата трева, за да влезе в насрещното движение. На километър и половина спря в една отбивка и позвъни от крайпътната телефонна кабина.

Голд отговори на второто позвъняване. Гласът му бе леко развълнуван.

— Радвам се, че се обаждаш — каза той. — Изкушавах се да ти телефонирам аз, но се колебаех, защото си помислих, че спиш.

— Защо ще ми телефонираш?

— Ами, приземил се е още един посетител. Този път точно под носа ни. Кацнал е върху една от пистите на летището.

— Това не изчерпва въпроса — каза Гарисън. — Има и втори. Приземи се на магистрала 12, на около километър и половина източно от търговския център „Ридждейл“. Блокира пътя.

— Там ли си сега?

— Да. Той се приземи на около километър и половина пред мен. По-добре да се върна. Това може да не са единствените приземявания в района. Има ли кого да пратиш, за да наглежда този посетител?

— Не знам. Ще потърся. Джей беше още тук, тъй че го пратих на летището. Заедно с един фотограф.

— Какво става на летището?

— Засега нищо особено. Посетителят си стои там, не закача никого, но хората от контролната кула са на нокти. В момента въздушният трафик не е натоварен, но след няколко часа ще стане. Оставането на посетителя там означава една писта по-малко.

— Някакви новини от кореспондентите? Да е имало приземявания и на други места?

— Отделни съобщения. Нищо сериозно. Нищо, което да е потвърдено. Някой си в Тексас позвънил в полицията с подобно съобщение. Друго е получено в Ню Джърси. Просто съобщения на очевидци, засега нищо официално.

— Страхувам се, че струпването, което беше в орбита, е започнало да се спуска към Земята.

— Виж, Джони, защо, по дяволите, не си отидеш у дома и не си починеш? Сигурно има начин да заобиколиш посетителя, който е задръстил пътя. Остават ни още двайсет часа до следващия брой.

— Не. Ако имам нужда, мога да отида в медицинската служба, да се изтегна на някоя кушетка и да поспя няколко часа. Но по-късно. Някакви вести от Кати?

— Никакви. Защо очакваш да се обади? Сигурно е заспала отдавна.

— Според мен, когато се обади, трябва да я повикаме. Историята в Лоун Пайн завърши. Що се отнася до нас, акцията ще се премести тук. Ако нещо се случи в Лоун Пайн, Нортън може да ни го предаде. Кати ни трябва. Тя е човекът, който знае най-много за посетителите.

— Добре. Ще й предам, ако се обади.

— До скоро — каза Гарисън, затвори, бръкна в джоба си за друга десетцентова монета, пусна я в отвора и набра номера.

— Джони, станала съм и те чакам — каза Джейн. — Кога ще се прибереш?

— Бях тръгнал — отвърна той, — но после се случи нещо.

— И няма ли да се върнеш?

— Не, за известно време. Един от посетителите кацна на пътя точно пред мен. Ще трябва да се върна в редакцията. Джим ми каза, че друг се е приземил на летището.

— Искаш да кажеш, че един от тях се е приземил на магистрала 12?

— Точно така. На изток от „Ридждейл“.

— Джони, та това е само на седем-осем километра оттук.

— Да, знам. Но няма нищо…

— Джони — прекъсна го тя, — прекалено близо е. Страх ме е.

Те се спускаха през нощта като завръщащи се птици, макар че не бяха такива, а пристигаха на непозната земя. Пристигаха в тъмнината, макар че за тях не бе тъмно, и грижливо избираха къде да се приземят. Не им пречеше почти нищо, тъй като по това време на нощта нямаше какво да им попречи. Поддържаха връзка помежду си, разговаряха непрекъснато и нямаше нещо, което един от тях да е усетил и другите да не го научат.