Клифърд Саймък - Посетителите

— Какво им става всъщност? — попита Гарисън.

— Проблемът е прекалено голям, за да се справят с него, Джони. Прекалено голям и прекалено различен. Страхуват се да не допуснат грешка. Имам чувството, че сред хората на президента има адски много разправии за това какво да правят и че не могат да стигнат до споразумение. Това е нещо съвсем ново, ситуация, която не се е случвала никога и няма прецедент. Не е проста, не е като енергийното положение.

— И енергийното положение не е просто.

— По дяволите, Джони, знаеш какво имам предвид.

— Да — отвърна Гарисън. — Да, знам.

Магистралата беше сравнително пуста — само от време на време виждаше случайни автомобили. Някои от закусвалните покрай пътя все още работеха, но други бяха тъмни, а в бензиностанциите светеха само самотните бледи лампи на офисите. Далеч на север проблясваха трепкащите светлини на люлеещите се от вятъра улични лампи, които бележеха разрасналите се към магистралата предградия.

„Справихме се добре — каза си Гарисън, като премисляше събитията от изминалите два дни. — Пратихме Кати и Чет в Лоун Пайн веднага след приземяването.“ Кати се бе справила отлично. По едно време той смяташе да прати Джей да я замести, но сега се радваше, че не го беше сторил. В някои отношения Джей би могъл да свърши малко по-добра работа, но не достатъчно, за да оправдае разклащането на доверието на Кати. Работата на редактора е не само да събира материали за вестника, а и да изгради екипа си.

„А освен това — помисли си той, — представихме новините обективно. Написахме ги така, както ги видяхме, предадохме ги с чувство за отговорност. Избягвахме какъвто и да било намек за сензация — през цялото време информирахме прямо и отговорно.“ А имаше моменти, когато бе трудно да се определи едва забележимата граница между сензацията и отговорността.

Небето беше чисто. Голямата ярка луна вече се бе спуснала на запад. Тук, извън отблясъците на центъра на града, небесният свод беше осеян с милиони звезди. През прозореца от лявата страна лъхаше режещо студен въздух. Гарисън се поколеба дали да не отдели малко време за едно хубаво, силно питие преди лягане. Джейн сигурно щеше да е будна, може би в леглото, но все още будна, и щеше да очаква да чуе приближаването на колата му. Когато влезеше, тя щеше да е станала и да го чака. Джони се разнежи мъничко, мислейки си за всичките години, през които Джейн го бе чакала, независимо по кое време. Децата щяха да са заспали и в къщата щеше да се усеща онази странна празнота, породена от утихването на тропота им — щеше да е приятно да поседне за малко в дневната и да пийне нещо заедно с Джейн.

Луната се скри пред него. „Облак“ — помисли си и се втренчи удивено през предното стъкло. По гърба му премина тръпка, защото облакът не беше такъв, какъвто очакваше. Един облак не би се спуснал отгоре и не би се движил толкова бързо. А дори да бе така, щеше да е рехав по краищата, а не толкова черен, толкова ясно очертан и толкова симетричен. Джони свали крака си от педала на газта и бавно започна да намалява. Тъмнината, погълнала луната, засенчваше звездите, които блестяха на хоризонта. Колата отби в дясното платно и спря. Пред него, на не повече от осемстотин метра, тъмнината, която не би могла да е облак, се снижи и кацна на пътя.

Той отвори вратата и стъпи на настилката. Зад него се приближи друга кола и спря. Някаква жена показа главата си през десния прозорец и попита с писклив развълнуван глас:

— Какво става? Какво е онова нещо отпред?

— Мисля, че е нов посетител — отвърна Гарисън. — Като онзи на север.

— О, Боже! — изписка жената. — Да се махаме оттук.

Мъжът зад волана каза:

— Спокойно, Гладис. Може да не е посетител.

Той слезе от автомобила и се приближи до Гарисън, който беше минал пред колите и бе застанал в светлината на фаровете. Изправи се до него, втренчи се в нещото, което се мержелееше на пътя пред тях, и попита:

— Сигурен ли сте?

— Не съвсем — отвърна Гарисън. — Но прилича. Дойде ми на ум, че може да е един от тях.

— Голям е — каза мъжът. — Четох за онзи на север и гледах снимки. Но нямах представа, че може да е толкова голям.

Наистина беше голям. Блокираше пътните платна и ивицата трева, която ги разделяше. Беше черен, правоъгълен и се издигаше високо към небето. След като се приземи, повече не помръдна. Седеше си там — купчина чернота.

Жената също слезе от колата и се приближи до тях.

— Да обръщаме и да се махаме оттук — каза тя. — Не ми харесва.