Клифърд Саймък - Посетителите

През цялото време, докато бе размишлявала по този въпрос, тя беше отстъпвала назад стъпка по стъпка, вдигнала глава, за да обхване с поглед големината на нещото, опитвайки се да го разгледа по-добре и да прецени размерите му по-точно.

Спря я едно дърво. Беше се блъснала в него. Наведе глава, за да се огледа, и видя, че е стигнала до края на гората, през която голямото черно нещо си прорязваше път.

Зад нея се чу тих глас:

— Кати — попита гласът. — Кати, ти ли си?

В мига, в който чу гласа, тя го позна и разбра кой е човекът, който говори. Обърна се бързо с разтуптяно сърце.

— Джери — рече тя. — Джери, какво правиш тук?

А проклетият глупак си стоеше, усмихваше й се и се радваше на факта, че е успял да я издебне и уплаши. Беше обут в рибарски ботуши, лицето му бе издрано, а вълнената му риза — изпокъсана.

— Джери — повтори тя, без да вярва на очите си.

Той вдигна пръст пред устните си и я предупреди:

— Не говори високо.

Тя се понесе към него и ръцете му я прегърнаха здраво.

— Тихо — каза той. — Тихо. Дай да се скрием. — И я забута в гъстата гора.

Тя вдигна очи към него и усети как по страните й потичат сълзи.

— Какво има, Джери? Толкова се радвам да те видя. Пратиха ме тук от редакцията, оставих ти съобщение…

— Тихо — рече той. — Не трябва да ме виждат.

— Не разбирам — възрази Кати. — Защо не трябва да те виждат? Защо изобщо си тук?

— Паркирах колата си и отидох да половя риба във вира. После дойде онова нещо и смачка колата…

— Значи това е била твоята кола?

— Видя ли я? Сигурно е била смачкана.

— Направо сплескана. Откарали са я.

— Кой?

— Не знам. Откарали са я, това е всичко. Може би ФБР.

— По дяволите! — възкликна той.

— Защо „по дяволите“?

— Това е едно от нещата, от които се опасявах. Ще открият номерата. И накрая ще стигнат до мен.

— Джери, защо се криеш? Какво имаш да криеш?

— Бях в онова нещо. Вътре в него. Нещо се протегна към мен и ме издърпа вътре.

— Вътре в него? Но си успял да излезеш.

— То ме изхвърли — отвърна той. — Паднах върху едно дърво. Това ме спаси.

— Джери, нищо не разбирам. Защо е трябвало да те издърпва вътре?

— За да разбере какво съм, струва ми се. Не съм сигурен. Изобщо не съм сигурен за нищо. Прекарах цялата нощ, загубен, свит сред гората. Едва не умрях от студ. И мислих много.

— Мислил си и си стигнал до нещо. До какво?

— Реших, че не може да съм от онези глупаци, които са били в летящи чинии.

— Това не е чиния, Джери.

— Но е най-близкото нещо до чиниите. То е от далечния космос. Живо е. Знам.

— Знаеш…

— Да, знам. Сега няма време да ти разкажа.

— Я ела с мен. Не искам да тичаш из гората сам.

— Онези там са от вестниците, нали?

— Да, разбира се.

— Ще ме разкъсат на части. Ще ми задават въпроси.

— Не, няма. Няма да им позволя.

— А освен това на моста има хора от щатската полиция.

— Да. Двама.

— Най-вероятно чакат мен. Сигурно са стигнали до извода, че някой е паркирал колата си, за да полови риба във вира. А и тези ботуши — ще ме познаят по ботушите.

— Добре — съгласи се тя. — Добре. Какво мислиш да правиш?

— Поразузнах надолу по потока — отвърна той. — Видях полицаите и разбрах, че няма да мога да мина оттатък. Но има един тесен участък, който мога да прегазя. На четирийсетина метра надолу по течението. Точно срещу градчето. По-късно можем да се срещнем там.

— Щом искаш така, добре, Джери. Все пак мисля, че просто можеш да дойдеш с мен.

Той поклати глава.

— Решил съм вече. Знам какво ще се случи, ако някой разбере, че съм бил в онова нещо. Ще се видим по-късно. Сега се връщай преди някой да дойде да те търси.

— Първо ме целуни — каза Кати. — Пуяк такъв, ти никога не си ме целувал.

Когато Дейв Портър влезе в заседателната зала, всички вече бяха там. Някои току-що бяха пристигнали и се наместваха на столовете си. Президентът седеше начело на масата. Генерал Хенри Уайтсайд, началникът на Генералния щаб, седеше от дясната му страна, а Джон Хамънд, шефът на персонала на Белия дом — от лявата.

Джон Кларк, военният съветник на президента, който седеше в другия край на масата, срещу президента, изтегли един от празните столове.

— Благодаря, Джак — каза Портър, седна на стола и го придърпа към масата.

— Дейв — попита президентът, — пристигнала ли е някаква нова информация?

— Не, сър. Според мен всички знаят, че нашият посетител дъвче дървета и ги превръща в бали целулоза.

— Да, така съобщават. Тази новина пристигна рано сутринта. Няма ли нещо друго?