Клифърд Саймък - Посетителите

Дойде и някакъв друг мъж.

— Аз съм Дъглас, от канзаския „Стар“ — каза той на полицая. — Ще имаме предвид заповедта ви, но трябва да минем оттатък. Това там е федерална територия. А вие сте представители на щата. Нямате съдебна заповед…

Полицаят не му отвърна нищо.

— Наистина ли искате да дойдете с нас? — попита Дъглас Кати.

— Искам, разбира се.

— Тогава стойте близо до мен. Дръжте се здраво.

— Благодаря ви — рече Кати.

— На — каза Чет и подаде на Кати един апарат. — Окачи го на врата си. Аз ще помогна на онези от телевизията да пренесат оборудването си.

— Какво ще правиш с останалите си апарати? — попита тя.

— Ще натрупаме на купчина това, което не можем да вземем. Полицаите ще го пазят.

— Мътните да ме вземат, няма да пазя нищо — каза полицаят.

Той се обърна и се върна при колата. Колегата му говореше по радиостанцията.

— Бяхте прекалено груби с полицаите, момчета — каза Нортън.

— Ще им се извиним по-късно — отвърна Чет. — По дяволите, имаме да вършим работа.

— Има закони за пресичане на огневи линии и прочее.

— Това тук не е огнева линия — възрази Чет. — Това тук е река.

— Добре — съгласи се Нортън. — Ще мина с вас. От другата страна на Кати. Аз и човекът от канзаския „Стар“ ще я пазим да не се удави.

Единият полицай се върна.

— Можете да минете — каза той. — От наша страна нямате пречки. Но на ваша собствена отговорност. В края на краищата животът си е ваш. — После се обърна към Дъглас: — Можете да вземете под внимание и това.

— Благодаря ви — каза Дъглас. — Много ви благодаря.

На речния бряг се оформи колона. Хората викаха и се бутаха. Троубридж се спусна бързо на брега и пое командването.

— Стига сте се правили на коне — извика той. — Подредете се и се хванете за ръце с тези, които са от двете ви страни. Запазете спокойствие. Поемете дълбоко дъх. Водата е студена. Ще ви замръзнат топките.

После изведнъж се сети за Кати.

— Извинявай, Кати.

— Не се притеснявай — каза Кати. — Не можеш да кажеш нещо, което да не съм чувала.

Колоната навлезе във водата.

— Божичко! — викна един от телевизията, беше застанал пръв. — Водата е като лед.

— Спокойно — рече някой. — Няма страшно.

Продължиха. Водата в най-дълбоката част стигаше до кръста на висок мъж.

Когато нагази, Кати скръцна със зъби. Но докато напредваше с останалите, пъхнала едната си ръка в широката длан на Дъглас, а другата, като в менгеме, в тази на Нортън, забрави за студа и се съсредоточи само в пресичането на реката.

Мъжът, който водеше колоната, излезе на отсрещния бряг и започна да помага на другите.

Тракайки със зъби, Кати се покатери на брега. Апаратът на Чет се клатеше и я удряше.

Чет протегна ръка, за да й помогне да изкатери последните няколко крачки, и го взе.

— Потичай малко — каза той. — Поразходи се. Не спирай да се движиш. Ще се постоплиш. Приличаш на удавен плъх.

— Ти също — отвърна тя. — А и всички останали.

Някои тичаха нагоре по полегатия склон над реката. Тя затича с тях. Високо откъм лявата им страна се мержелееше обектът, паднал от звездите — като някаква огромна стена, достигаща до небето. Грохотът на падащите дървета и дълбокото стържене от сдъвкването им се чуваха вече по-силно.

Фотографите се пръснаха, насочили апаратите си напред.

Тук, отблизо, обектът изглеждаше по-внушителен, отколкото по-отдалеч. Оттук ставаха очевидни истинските му размери. А също и неговото спокойствие — огромната черна кутия се накланяше бавно, без да обръща внимание или поне без да оставя впечатлението, че обръща внимание на хората, които се рояха наоколо й. Сякаш обектът не осъзнаваше присъствието им, сякаш ги пренебрегваше. „Сякаш не съществуваме — помисли си Кати, — сякаш не си струва да ни се обръща внимание — мънички, щуращи се форми на живот, които остават извън неговото внимание.“

Тя се наведе към задния край на обекта и се опита да открие как се движи. Нямаше вериги нито колела, изобщо нищо, което да го задвижва. Всъщност той като че ли нямаше движещи се части, а пък и като че ли никоя част от него не се докосваше до земята. Тя понечи да се наведе и да пъхне ръка между земята и огромната черна маса, за да види дали наистина е така, но в последния момент куражът я напусна. „Ще вземе да ми откъсне ръката“ — каза си тя.

Кутията всъщност не беше кутия. Страната, която можеше да види, се издигаше право нагоре, но задният край (а може би и предният, каза си тя) се извиваше леко навътре, като онази част, която бе най-близо до земята, леко се разширяваше. Поради някаква причина, която Кати не разбираше напълно, цялото нещо й напомняше на костенурка в черупката си.