Клифърд Саймък - Посетителите

Телефонът иззвъня, Ани вдигна слушалката.

— Е, добре — рече Латроп. — Трябва да продължим да внимаваме. Да не излизаме извън рамките на обективността.

— Обадиха се от фотолабораторията — каза Ани. — Момчето с филмите е пристигнало току-що.

Голд му протегна слушалката на телефона си и каза:

— Обажда се Кати.

Гарисън взе слушалката и каза:

— Един момент, Кати. — Закри слушалката с длан и се обърна към Голд: — Кажи на хората от новините да вмъкнат снимките в следващото издание. Две на първа страница и може би още няколко вътре. Отбий се във фотолабораторията и виж снимките. Ако са добри, опитай се да накараш хората от новините да намерят за тях сравнително празна страница. Във вестника има достатъчно боклук, който можем да разчистим, за да направим място.

Латроп тръгна между бюрата, все още стиснал вестника в ръка.

— Добре, Кати — каза Гарисън в слушалката. — Какво научи?

— Първо ми кажи — отвърна Кати — Джери обади ли се?

Кати изплува от дълбините на съня си. Някой чукаше на вратата. Прозорците зад завесите се осветяваха смътно от бледата ранна зора. Тя се обърна и потърси с ръка непривичната лампа върху непривичното нощно шкафче. Макар почти да не се виждаше, стаята беше брутално гола. „Къде съм, по дяволите“ — зачуди се тя. После си спомни къде се намира: в Лоун Пайн.

Беше в Лоун Пайн и някой тропаше на вратата.

Тя намери ключа на лампата и я светна. Отметна завивката и потърси с крака пантофите си на пода, намери ги и ги нахлузи. После откри халата си, захвърлен на земята до леглото, и се намъкна в него.

Чукането продължаваше.

— Добре де, добре! — извика тя. — Идвам.

Загърна се с халата и се затътри към вратата, завъртя дръжката и я отвори.

Отвън стоеше Франк Нортън.

— Госпожице Фостър — рече той, — съжалявам, че ви безпокоя толкова рано, но нещо става. Онова нещо, което падна от небето, сече дърветата и ги дъвче. Поглъща огромни дървета.

— Моля ви — каза тя, — бихте ли събудили Чет? Той е в съседната стая. Номер три. Идвам веднага.

Нортън се обърна и тя затвори вратата. В стаята беше ужасно студено. Когато издиша, дъхът й увисна във въздуха на бледи валма.

Задъхана от студ, тя бързо навлече дрехите си, изправи се пред огледалото и прокара гребена през косата си. Не изглеждаше в най-добрата си форма. Огледа се, но прати всичко по дяволите. Какво може да се очаква от човек, изкаран от леглото по това време?

„Нортън е луд“ — каза си тя. Онова нещо оттатък реката не можеше да яде дървета. Сигурно беше само някаква шега, но Нортън не приличаше на човек, който би губил времето си в шеги. Но защо, по дяволите, онова нещо трябваше да поглъща дървета?

Излезе. Чет вече се бе появил, натоварен с фотографските си принадлежности.

— Изглеждаш добре — рече той на Кати. — Въпреки безбожния час.

— Що не се гръмнеш? — отвърна му тя.

— Съжалявам, че ви събудих още преди изгрев слънце — каза Нортън. — Но си помислих, че ще искате да знаете. Обмислях проблема цели трийсет секунди.

— Всичко е наред — отвърна Кати. — Рискове на професията.

— В града има и други журналисти — каза Нортън. — Пристигнаха през нощта. Направо е пълно. Троубридж от минеаполиския „Стар“, един от канзаския „Стар“, двама от демойнските „Реджистър“ и „Трибюн“. Всички водят фотографи. По-късно сигурно ще пристигнат и още.

— Как са се добрали дотук? — попита Чет. — Пътищата бяха блокирани.

— Щатската полиция ги е освободила. Някои е пуснала, други е върнала. Няколко коли са оставени по шосето. Предполагам, че и вашата е сред тях. Полицаите са ги преместили на банкета. Допускат журналисти и някои други, но държат публиката настрана.

— Има ли хора от телевизията? — попита Кати.

— Няколко екипа — отвърна Нортън. — Вдигат адска врява. Искат да минат оттатък реката, но няма как.

— Няма ли лодки?

— Журналистите вече търсиха. Малцина тук имат лодки. Всички налични съдове са по езерата в района. Никой не плава с лодка по реката.

Излязоха на улицата. Имаше съвсем малко хора. „Сигурно всички са при разрушения мост — каза си Кати, — сигурно гледат как онова нещо дъвче дърветата.“

Доста преди да стигнат реката чуха трясъка на падащо дърво и някакво надигащо се и стихващо стържене.

— Този шум да не би да е от онова нещо, което дъвче дърветата?

— Точно така — отвърна Нортън. — Поваля ги и после ги гълта…

— Но дърветата са големи — възрази Чет.

— И то е голямо — каза Нортън. — Почакайте и ще го видите.