Аркадий Стругацки: Далечната планета

Патрик бавно поклати глава. Той беше жалък. Камил почака една минута, после вдигна рамене и изключи видеофона. Търкайки се с една груба кърпа за лице, Роберт каза решително:

— Защо се държите така, Камил? Това е грубо. Това оскърбява.

Камил отново вдигна рамене. То ставаше при него така, като че ли главата му, притисната от каската, потъва някъде в гърдите му и отново изскача навън.

— Оскърбява ли? — каза той. — Защо пък не?

На това нямаше какво да се отговори. Роберт инстинктивно чувствуваше, че е безполезно да се спори с Камил на морални теми. Камил просто няма да разбере за какво става дума.

Той окачи кърпата и почна да приготвя закуската. Похапнаха мълчаливо. Камил се задоволяваше с парченце хляб с мармалад и чаша мляко. Той винаги ядеше малко. После каза:

— Роби, знаете ли дали са изпратили „Стрелата“?

— Завчера — каза Роберт.

— Завчера… Лошо.

— А за какво ви е „Стрелата“, Камил?

Камил каза равнодушно:

— На мене „Стрелата“ не ми трябва.

В края на Столицата Горбовски помоли да спрат. Той излезе от колата и каза:

— Много ми се иска да се поразходим.

— Да вървим — каза Марк Валкенщайн и също излезе.

Правото блестящо шосе беше пусто, наоколо се жълтееше и зеленееше степта, а отпред през сочната зеленина от земна растителност като цветни петна се мяркаха стените на градските здания.

— Много е горещо — възрази Пърси Диксън. — Това претоварва сърцето.

Горбовски откъсна край пътя едно цветенце и го поднесе до лицето си.

— Обичам горещината — каза той. — Елате с нас, Пърси. Вие съвсем сте се отпуснали.

Пърси тръшна вратата.

— Както искате. Ако говорим честно, ужасно съм изморен от вас двамата през последните двадесет години. Аз съм стар човек и ми се иска малко да си почина от вашите парадокси. И моля, не идвайте при мене на плажа.

— Пърси — каза Горбовски, — я вървете по-добре в Детското. Аз наистина не знам къде е то, но там има дечица, наивен смях, прости нрави… „Чичо! — ще викат те. — Хайде да играем на мамут!“

— Само си пазете брадата — добави Марк и се ухили. — Те ще увиснат на нея.

Пърси измърмори нещо под носа си и профуча. Марк и Горбовски минаха на пътечката и бавно тръгнаха край шосето.

— Старее брадатият — каза Марк. — Ето че и ние му омръзнахме.

— Какво говорите, Марк — каза Горбовски. Той извади от джоба си грамофон. — Никак не сме му омръзнали. Просто е изморен. И освен това разочарован. Шега ли е — човекът изгуби с нас двадесет години: толкова искаше да разбере как ни влияе космосът. А пък той, кой знае защо, не ни влияе… Искам Африка. Къде е моята Африка? Защо всичките записи винаги са объркани?

Той вървеше бавно по пътечката след Марк, с цвете между зъбите, като настройваше грамофона и непрекъснато се спъваше. После намери Африка и жълто-зелената степ се огласи от звуците на там-тама. Марк погледна през рамо.

— Я изплюйте тази мръсотия — каза той с погнуса.

— Защо мръсотия? Цветенце.

Там-тамът гърмеше.

— Поне го намалете — каза Марк.

Горбовски намали.

— Още по-тихо, моля.

Горбовски си даде вид, че намалява още.

— Така ли? — попита той.

— Не разбирам защо още не съм го развалил — каза Марк в пространството.

Горбовски бързо намали звука и сложи грамофона в горния си джоб.

Те вървяха край весели разноцветни къщички, обградени с люляк, с еднакви решетъчни конуси на енергоприемниците по покривите. През пътечката мина крадешком една червеникава котка. — „Пис-пис!“ — зарадвано я повика Горбовски. Котката се втурна през глава в гъстата трева и погледна оттам с диви очи. В знойния въздух лениво жужаха пчели. Отнякъде се чуваше плътно ревящо хъркане.

— Ама че село — каза Марк. — Столица. Спят до девет часа…

— Защо говорите така, Марк — възрази Горбовски. — Аз например намирам, че тук всичко е много мило. Пчелички… Една маца изтича преди малко… Какво друго ви трябва? Искате ли да засиля?

— Не искам — каза Марк. — Не обичам такива лениви селища. В ленивите селища живеят лениви хора.

— Знам ви, знам ви — каза Горбовски. — На вас ви дай борба, никой с никого да не се съгласява, да блестят идеи, ако може и бой да има, но това вече като идеал… Чакайте, чакайте! Тук има нещо като коприва. Красива е и много пари…

Той клекна пред един буен храст с големи листа на черни линии. Марк каза с досада:

— Какво седнахте тук, Леонид Андреевич? Не сте ли виждали коприва?

— Никога през живота си не съм виждал. Но съм чел. И знаете ли, Марк, хайде да ви отпиша от кораба… Вие някак сте се развалили, разглезили сте се. Отучили сте се да се радвате на простия живот.