Аркадий Стругацки: Далечната планета

— Като кибер — каза той, но му беше приятно.

— Не. Не като кибер. Ти работиш съвършено. А съвършенството винаги ме радва.

— „Младостта на света“ — измърмори той. Беше се зачервил от удоволствие.

Той нареди чашките и закара масичката до прозореца. Те седнаха и той наля кафето. Таня седеше встрани от него, сложила крак върху крак. Тя беше забележително хубава и пак го обхвана някакво кучешко смайване и — смущение.

— Таня — каза той. — Това не може да бъде. Ти си халюцинация.

Тя се усмихваше.

— Можеш да се смееш, колкото си искаш. И без тебе зная, че сега изглеждам жалък. Но нищо не мога да направя. Иска ми се да си мушна главата под мишницата ти и да си въртя опашката. И ти да ме потупаш по гърба и да кажеш: „Стига, глупчо, стига!“

— Стига, глупчо, стига! — каза Таня.

— Ами по гърба?

— Но гърба после. И главата под мишницата после.

— Добре, после. Ами сега? Искаш ли да си направя кучешки синджир? Или намордник…

— Недей намордник — каза Таня. — За какво си ми с намордник?

— Ами за какво съм ти без намордник?

— Без намордник ми харесваш.

— Слухова халюцинация — каза Роберт. — Какво ли може да ти хареса у мен?

— Имаш хубави крака.

Краката бяха слабото място на Роберт. Те бяха мощни, но прекалено дебели. Краката на „Младостта на Света“ бяха скулптирани по Карл Хофман.

— Така си и мислех — каза Роберт. Той изпи на един дъх изстиналото кафе. — Тогава аз ще ти кажа, за какво те обичам. Аз съм егоист. Може би съм последният егоист на Земята. Обичам те, защото ти си единственият човек, който е способен да ми повдигне настроението.

— Това е моята специалност — каза Таня.

— Чудесна специалност! Лошото е само, че повдигаш настроението и на стари, и на млади. Особено на млади. На някакви съвсем странични хора. С нормални крака.

— Благодаря, Роби.

— Последният път в Детското забелязах един дребосък. Казва се Валя… или Варя… Един такъв светлорус, сипаничав, със зелени очи.

— Момчето Варя — каза Таня.

— Не се заяждай. Аз обвинявам. Този Варя посмя да те гледа със зелените си очи така, че ме засърбяха ръцете.

— Ревност на разюздан егоист.

— Разбира се, че е ревност.

— А сега си представи как ревнува той.

— Какво-о?

— И си представи с какви очи те е гледал тебе. Двуметровата „Младост на света“. Атлетът, хубавецът, физикът-нулевик носи възпитателната на рамо, а възпитателката се топи от любов…

Роберт се изсмя щастливо.

— Танюша, че как тъй? Нали бяхме сами тогава!

— Вие бяхте сами. Ние в Детското никога не сме сами.

— Да-а… — каза провлечено Роберт. — Помня онова време, помня. Хубавичките възпитателки и ние, петнадесетгодишните глупаци… Аз стигах дотам, че хвърлях цветя през прозореца. Слушай, често ли става това?

— Много — каза замислено Таня. — Особено често с момичетата. Те се развиват по-рано. А нашите възпитатели знаеш ли какви са? Звездни летци, герои… Това засега е безизходно положение в нашата работа.

Безизходно положение, помисли си Роберт. И тя, разбира се, много се радва на това безизходно положение. Всички се радват на безизходните положения. За тях това е чудесен предлог да рушат стените. Така ги рушат цял живот една след друга.

— Таня — каза той. — Какво е глупак?

— Ругатня — отговори Таня.

— И още какво?

— Болен, на когото не помагат никакви лекарства.

— Това не е глупак — възрази Роберт. — Това е симулант.

— Аз не съм крива. Това е японска пословица: „Няма лекарство, което да излекува глупака.“

— Аха — каза Роберт. Значи и влюбеният е глупак. „Влюбеният е болен, той е неизлечим.“ 4 4 Цитат от „Рубайят“ на иранския мъдрец Омар Хайям. Бел.NomaD. Ти ме утеши.

— Ами че ти влюбен ли си?

— Аз съм неизлечим.

Облаците се разпръснаха и откриха звездното небе. Наближаваше утрото.

— Погледни, ето Слънцето — каза Таня.

— Къде? — попита Роберт без особен ентусиазъм.

Таня угаси лампата, седна на коленете му, притисна бузата си до неговата и почна да показва.

— Ето четири ярки звезди — виждаш ли? Това е Плитката на красавицата. Вляво от най-горната има една слаабичка звездичка. Това е нашето Слънце.

Роберт я вдигна на ръце, стана, заобиколи предпазливо масичката и едва тогава видя в зеленикавата дрезгава светлина на уредите една дълга човешка фигура на креслото пред работната маса. Той трепна и се спря.

— Мисля, че сега можем да запалим лампата, — каза човекът и Роберт веднага разбра кой е той.

— И се яви трети — каза Таня. — Я ме пусни Роб.