Аркадий Стругацки - Далечната планета

Тя се освободи и се наведе да търси падналата си обувка.

— Знаете ли какво, Камил… — почна ядосано Роберт.

— Знам — каза Камил.

— Чудеса — проговори Таня, като обуваше обувката си. — Никога няма да повярвам, че гъстотата на населението е един човек на един милион квадратни километра. Искате ли кафе?

— Не, благодаря ви — каза Камил.

Роберт запали лампата. Камил, както винаги, седеше в много неудобна и съвсем неприятна за очите поза. Както винаги, той беше с бяла пластмасова каска, която закриваше челото и ушите му, както винаги, лицето му изразяваше снизходителна скука и в кръглите му немигащи очи нямаше нито любопитство, нито смущение. Роберт присви очи от светлината и попита:

— Вие поне отскоро ли сте тук?

— Отскоро. Но аз не ви гледах и не слушах какво говорите.

— Благодаря, Камил — каза весело Таня. Тя се вчесваше. — Вие сте много тактичен.

— Нетактични са само безделниците — каза Камил.

Роберт се разсърди.

— Впрочем Камил, какво търсите тук? И какъв е тоя досаден маниер да се появявате като привидение?

— Отговарям подред — каза спокойно Камил. И това беше негов маниер — да отговаря подред. — Пристигнах тук, защото почва изригването. Вие знаете отлично, Роби — той дори затвори очи от скука, — че аз пристигам тук всеки път, когато пред фронта на вашия пост започва изригване. Освен това… — Той отвори очи и известно време гледа мълком уредите. — Освен това вие сте ми симпатичен, Роби.

Роберт изви очи към Таня. Таня слушаше много внимателно, замряла с гребенчето в ръка.

— Що се отнася до моите маниери — продължи Камил монотонно, — те са странни. Маниерите на всеки човек са странни. Естествени изглеждат само собствените маниери.

— Камил — каза неочаквано Таня. — Ами колко прави шестстотин осемдесет и пет умножено с три милиона осемстотин хиляди петдесет и три?

За свое грамадно учудване Роберт видя как по лицето на Камил се показа нещо като усмивка. Гледката беше доста зловеща. Така би могъл да се усмихва броячът на Юнг.

— Много — отвърна Камил. — Нещо към три милиарда.

— Странно — въздъхна Таня.

— Кое е „странно“? — попита тъпо Роберт.

— Точността е малка — обясни Таня. — Камил, няма ли да пиете чашка кафе?

— Благодаря ви, не обичам кафе.

— Тогава довиждане. До Детското трябва да летя четири часа. Роберт, ще ме изпратиш ли до долу?

Роберт кимна и погледна с досада към Камил. Камил разглеждаше брояча на Юнг. Сякаш се гледаше в огледалото.

Както обикновено на Радуга 5 5 Радуга (рус.) — дъга. Бел.NomaD. , слънцето беше изгряло на съвсем чисто небе — малко бяло слънце, обкръжено от троен ореол. Нощният вятър беше стихнал и беше станало още по-задушно. Жълто-кафявата степ с голи петна от осолена почва изглеждаше мъртва. Над осолената почва се появиха неясни мъгливи хълмчета — пари на летливи соли.

Роберт затвори прозореца и включи кондиционирането, след това, без да бърза, с удоволствие поправи страничното облегало. Камил се разхождаше меко и безшумно на лабораторията и надничаше през прозореца, който гледаше на север. Изглежда, че съвсем не му беше горещо, а на Роберт му ставаше горещо дори да го гледа — да гледа дебелата му бяла куртка, дългите бели панталони, кръглата блестяща каска. Такива каски по време на експериментите понякога слагаха нула-физиците; тя предпазваше от излъчвания.

Предстоеше му цял ден дежурство, дванадесет часа палещо слънце над покрива, докато не се разнесат изригванията и не изчезнат всички последици от вчерашния експеримент. Роберт съблече куртката и панталоните си и остана само по гащета. Кондиционирането работеше до крайна степен и нищо повече не можеше да се направи.

Добре би било да плисна на пода течен въздух. Има течен въздух, но той е малко и е нужен за генератора. Ще трябва да пострадам, помисли си Роберт покорно. Той седна отново пред уредите. Колко е хубаво, че поне в креслото е прохладно и че тапицерията съвсем не залепва за тялото.

В края на краищата казват, че главното е да си на мястото си. Моето място е тук. И аз изпълнявам малките си задължения не по-зле от другите. И в края на краищата не е моя вина, че не съм способен за нещо повече. И между другото, въпросът дори не е там, дали съм на мястото си, или не. Просто не мога да си отида оттук дори и да искам. Просто съм прикован към тези хора, които толкова ме дразнят, и към този грандиозен замисъл, който толкова малко разбирам.

Той си спомни, че още в училище го беше поразила тази задача: мигновено прехвърляне на материални тела през пропастите на пространството. Тази задача беше поставена въпреки всичко, въпреки създалите се представи за абсолютното пространство, за пространството-време, за капа-пространството… Тогава то се наричаше „пробод на Римановата гънка“. После „хиперпроникване“, „сигма-проникване“, „нула-сгъстяване“. И накрая нула-транспортиране или накратко „нула-Т“. „Нула-Т-инсталация“. „Нула-Т-проблематика“. „Нула-Т-изпитател.“ Нула-физик. „Къде работите?“ — „Аз съм нула-физик.“ Смаяно-възхитен поглед. „Слушайте, кажете, моля ви се, какво е това нула-физика? Никак не мога да разбера.“ „И аз също.“ М-да…