Аркадий Стругацки - Далечната планета

— Скляров — каза той с обикновения си враждебен тон и Роберт по навик се почувствува виновен за всичко, включително за зърнояда и за птиците. — Скляров, слушайте заповедта. Незабавно евакуирайте поста. Вземете двата улмотрона.

— Фьодор Анатолиевич — каза Роберт. — Настъпва зърнояд, летят птици. Тъкмо исках да ви съобщя…

— Не се отвличайте. Повтарям. Вземете двата улмотрона, качете се във вертолета и незабавно в Грийнфилд. Разбрахте ли ме?

— Да.

— Сега е… — Маляев погледна някъде надолу. — Сега е десет и четиридесет и пет. В единадесет нула нула трябва да бъдете във въздуха. Имайте предвид, че издигам „харибдите“ и за всеки случай се дръжте по-нависоко. Ако не успеете да демонтирате улмотроните, оставете ги.

— Какво се е случило?

— Вълната идва — каза Маляев и за пръв път погледна Роберт в очите. — Тя е преминала Горещия паралел. Побързайте.

Една секунда Роберт стоя, да се опомни. После отново огледа уредите. Ако се съдеше по уредите, изригването намаляваше.

— Е, то не е моя работа — каза Роберт гласно. — Камил, ще ми помогнете ли?

— Сега вече никому не мога да помогна — отвърна Камил. — Впрочем то не е моя работа. Какво трябва — да нося улмотроните ли?

— Да. Само че първо трябва да ги демонтираме.

— Искате ли един добър съвет? — каза Камил. — Добър съвет номер седем хиляди осемстотин тридесет и две.

Роберт вече беше изключил тока и обгаряйки пръстите си, усукваше разединителите.

— Дайте си съвета — каза той.

— Оставете тия улмотрони, качете се на вертолета и идете при Таня.

— Хубав съвет — каза Роберт, като откъсваше бързо съединенията. — Приятен. Я ми помогнете да го измъкна…

Улмотронът тежеше около един центнер, дебел гладък цилиндър, дълъг метър и половина. Те го извлякоха от гнездото и го внесоха в кабината на асансьора. Вятърът почна да вие, кулата взе да вибрира.

— Достатъчно — каза Камил. — Ще слезем заедно.

— Трябва да вземем и втория.

— Роби, дори и този няма вече да ви потрябва. Послушайте съвета ми.

Роберт погледна часовника.

— Има време — каза делово той. — Спуснете се и го търкулнете на земята.

Камил затвори вратата. Роберт се върна при уредбата. Вън се беше спуснал червен здрач. Нямаше вече птици, но небето беше забулено от мътна пелена, през която едва прозираше малкият диск на слънцето. Кулата потреперваше и се олюляваше под поривите на вятъра.

— Дано да успея! — помисли гласно Роберт. Напрягайки се, той измъкна втория улмотрон, вдигна го на рамо и го понесе към асансьора. Тогава зад гърба му с ужасен трясък изхвръкнаха рамките на прозорците и в лабораторията връхлетяха облаци от бодлив прах заедно с нажежен вятър. Нещо го удари силно по краката. Роберт бързо клекна, опря улмотрона към стената и натисна бутона за повикване. Двигателят на асансьора ревна на празен ход и веднага замлъкна.

— Ками-ил! — викна Роберт, притиснал лице до решетката.

Никой не отговори. Вятърът виеше и свиреше през счупените прозорци, кулата се разклащаше и Роберт едва се държеше на крака. Той отново натисна бутона. Асансьорът не работеше. Тогава, преодолявайки вятъра, той се промъкна до прозореца и погледна навън. Степта беше забулена от кълба бясно носещ се прах. Нещо блестящо се мяркаше долу и Роберт изстина, когато съобрази, че се блъска и разклаща под вятъра изкъртеното и разкъсано крило на птерокара. Роберт затвори очи и облиза пресъхналите си устни. Устата му се напълни с разяждаща горчилка. Хубава клопка, помисли си той. Да дойдеше Патрик тук…

— Ками-ил! — викна той с все сила.

Но той едва чуваше собствения си глас. През прозореца… не може, ще го събори ураганът. Струва ли си изобщо да се бори? Нали птерокарът е счупен… Тъкмо тогава тя ще ме настигне. Не, трябва да се спусна. Какво се суети Камил — на негово място отдавна да съм поправил асансьора… Асансьора!

Той прекрачи счупените парчета, върна се към решетката и се вкопчи в нея с две ръце. Я хайде, „Младост на света“, помисли си той. Вратата беше направена солидно. Ако фермите на кулата бяха направени така, асансьорът за нищо на света нямаше да излезе от строя. Роберт се облегна върху вратата и със свити крака се опря в стената на тамбура. Я хайде… Р-раз! Пред очите му притъмня. Нещо изпращя: или вратата, или мускулите му. Още в-веднъж! Вратата поддаде. Тя сега ще изхвръкне, помисли си Роберт, и аз ще падна в шахтата. Двадесет метра с главата надолу и отгоре ми ще падне улмотронът. Той се обърна и се опря с гръб в стената, а с краката във вратата. Тр-рах!… Долната половина на вратата изхвръкна и Роберт падна по гръб, като си удари главата. Няколко секунди лежа неподвижно. Той беше целият мокър от пот. После надникна през отвора. Долу далеч се виждаше покривът на кабината. Да се спусне беше много страшно, но в това време кулата почна да се наклонява и Роберт се смъкна надолу. Той не се съпротивяваше, защото кулата се наклоняваше и наклоняваше и това нямаше край.