Аркадий Стругацки - Далечната планета

— Как си там без мене, Робик? — попита тя.

— Зле — оплака се Роберт. — Мирише. Горещо е. Потно е. Тебе те няма. Страшно ми се спи и никак не мога да заспя.

— Горкото момче! А пък аз чудесно си подремнах във вертолета. И аз ще имам тежък ден. Летният празник е всеобщо стълпотворение, спиритизъм и край на света. Децата тичат като смахнати. Ти сам ли си?

— Не. Ето Камил стои и не ни вижда, и не ни чува. Танечка, днес те чакам. Само че къде?

— Че на тебе свършва ли ти смяната? Жалко. Да литнем на юг!

— Хайде. Помниш ли кафенето в Рибарското? Ще ядем миноги, ще пием резняк… леден! — Роберт запъшка и обърна очи. — Сега ще чакам тази вечер. О, как ще я чакам!

— И аз също!… — Тя се озърна. — Целувам те, Роби — каза тя. — Чакай да ти се обадя.

— Много ще чакам — успя да каже Роберт.

Камил все гледаше през прозореца, заловил ръцете си зад гърба. Пръстите му се намираха в непрекъснато движение. Камил имаше необикновено дълги, бели, гъвкави пръсти с късо отрязани нокти. Те причудливо се сплитаха и разплитаха и Роберт забеляза, че се мъчи да направи същото със собствените си пръсти.

— Почна се — каза изведнъж Камил. — Съветвам ви да погледнете.

— Какво се почна? — попита Роберт. Не му се искаше да става.

— Степта тръгна — каза Камил.

Роберт стана неохотно и се приближи до него. Отначало нищо не забеляза. После му се стори, че вижда мираж. Но когато се вгледа, така стремително се издаде напред, че си чукна челото в стъклото. Степта се движеше. Степта бързо сменяше цвета си — страшна червеникава каша пълзеше през жълтото пространство. Долу под кулата можеше да се различи как сред изсъхналите стъбла шаваха червени и рижи точки.

— Майчице! — ахна Роберт — Червен зърнояд! Какво стоите! — Той скочи към видеофона. — Овчари! — викна той. — Дежурният!

— Дежурният ви слуша.

— Говори Степният пост. От север идва зърнояд! Цялата степ е покрита със зърнояд!

— Какво? Повторете… Кой говори?

— Говори Степният пост, наблюдателят Скляров! Червен зърнояд идва от север! По-лошо е от по-миналата година! Разбрахте ли? Цялата степ гъмжи от зърнояди!

— Добре… Ясно… Благодаря, Скляров… Ех, какво нещастие! А нашите всички са на юг… Ех, какво нещастие!… Е, добре…

— Дежурният! — викна Роберт. — Слушайте, свържете се с Алабастровата или с Грийнфилд, там има сума нулевици, те ще помогнат!

— Разбрах всичко! Благодаря ви, Скляров. Когато зърноядът спре да върви, съобщете веднага, моля.

Роберт отново скочи към прозореца. Зърноядът прииждаше, тревата вече не се виждаше.

— Какво нещастие! — мърмореше си Роберт, като притискаше лице до стъклото. — Това вече е наистина нещастие!

— Не си правете илюзии, Роби — каза Камил. — Това още не е нещастие. Това е просто интересно.

— А като изяде посевите — каза със злоба Роберт, — ще останем без хляб и без добитък.

— Няма да останем, Роби. Той няма да успее.

— Надявам се. Само на това се надявам. Погледнете го само как върви. Цялата степ е червена.

— Катаклизъм — каза Камил.

Неочаквано настъпи здрач. Една огромна сянка падна върху степта. Роберт се озърна и изтича към източния прозорец. Широк трептящ облак беше затулил слънцето. И Роберт пак не разбра веднага какво е това. Отначало той просто се учуди, защото денем на Радуга никога нямаше облаци. Но после видя, че това са птици. Хиляди и хиляди птици летяха от север и дори през затворените прозорци се чуваше непрекъснатият шум от крила и пронизителни тънки крясъци. Роберт се дръпна назад към масата.

— Откъде идват птиците? — продума той.

— Всичко се спасява — каза Камил. — Всичко бяга. На ваше място, Роби, и аз бих избягал. Вълната идва.

— Каква Вълна? — Роберт се наведе и погледна уредите. — Ама никаква Вълна няма, Камил…

— Няма ли? — каза Камил хладнокръвно. — Толкова по-добре. Хайде да останем и да видим.

— Че аз не се каня да бягам. Просто всичко това ме учудва. Може би трябва да съобщим в Грийнфилд. И главното, откъде идват тези птици? Нали там е пустиня.

— Там има извънредно много птици — каза спокойно Камил. — Там има огромни сини езера, тръстики… — той замълча.

Роберт го погледна недоверчиво. От десет години работеше на Радуга и винаги беше убеден, че на север от Горещия паралел няма нищо: нито вода, нито трева, нито живот. Да вземе флаера и да излети там с Танюшка, помисли си той за момент. Езера, тръстика…

Сигналът за повикване задрънча и Роберт се извърна към екрана. Това беше самият Маляев.