Аркадий Стругацки - Далечната планета

Всичко ще се върне, мислеше си Роберт. Всичко ще бъде, както преди, само Камил вече няма да го има. И ако някой внезапно се появи на креслото зад гърба ми, вече сигурно ще зная, че това е само привидение. А сега ще отида при Маляев и ще му кажа право в очите: „Оставих улмотроните ви.“ А той ще процеди през зъби: „Как посмяхте, Скляров?…“ И тогава аз ще му кажа: „Пет пари не давам за вашите улмотрони, защото Камил загина заради вашите улмотрони!“ А той ще каже: „Това е тъжно, разбира се, но трябваше да докарате улмотроните.“ И тогава аз най-сетне ще се вбеся и ще му кажа всичко. „Нищожен човек си ти! — ще му кажа. — Снежен човек с електронно управление. Как смееш да мислиш за улмотроните, когато Камил загина?… Равнодушен човек си ти, гущер!“

На двеста метра от Грийнфилд той видя „харибдите“ — гигантски телемеханични танкове, носещи разтворените гърла на енергоабсорберите. „Харибдите“ вървяха във верига от хоризонт до хоризонт, спазвайки правилни интервали от половин километър, с дрънкане и гръмовен грохот на хилядосилните двигатели. Зад тях в жълтата степ оставаха широки ивици разтворена кафява пръст, разорана до самата базалтова основа на континента. Звената на веригите блестяха на слънцето. А далеч вдясно в мътното небе се въртеше едва забележима точка — това беше вертолет-водач, който ръководеше движението на тези метални чудовища. „Харибдите“ настъпваха срещу Вълната.

Енергоабсорберите, изглежда, още не работеха, но Роберт за всеки случай рязко набра височина и почна да слиза едва когато срещу него от леката мъгла изскочи Грийнфилд — няколко бели къщички и квадратна кула за далечен контрол, заобиколени от пищна земна зеленина. На северния край, смачкала под себе си една палмова горичка, навъсено се чернееше една неподвижна „харибда“, устремила право срещу Роберт бездънния широк отвор на абсорбера, и още две „харибди“ стояха вдясно и вляво от селището. Два вертолета литнаха над кулата и заминаха на юг. На площада сред тревата блестяха на слънцето ципестите криле на птерокарите. Край птерокарите тичаха и сновяха хора.

Роберт докара флаера до самия вход на кулата и изскочи на входната площадка. Някой се отдръпна, един женски глас извика: „Кой е?“ Роберт хвана дръжката на стъклената врата и замря за миг, вгледан в отражението си — полугол, цял полепен със засъхнала кал, очите му злобни, през гърдите и корема му минава черна драскотина… Добре, помисли си той и дръпна вратата. „Та това е Роберт!“ — извикаха зад него. Той се качи бавно по стълбата и се блъсна в Патрик. Патрик го гледаше с отворена уста. „Патрик — каза Роберт. — Патрик, приятелю, Камил загина…“ Патрик взе да мига и изведнъж притисна устата си с длан. Роберт отиде по-нататък. Вратата на диспечерската беше отворена. Там бяха Маляев, ръководителят на северните нулевици Шота Петрович Пагава, Карл Хофман и още някакви хора — май че биолози. Роберт се спря и се хвана за касата на вратата. Зад гърба му трополяха по стъпалата и някой извика: „Той откъде знае?“

— Камил… — каза пресипнало Роберт и се закашля.

Всички го гледаха с недоумение.

— Какво има? — попита рязко Маляев. — Какво става с вас, Скляров, защо изглеждате така?

Роберт се приближи до масата, опря мръсните си ръце в някакви книжа и му каза в очите:

— Камил загина. Той е премазан.

Стана много тихо. Очите на Маляев се свиха.

— Как премазан? Къде?…

— Премаза го птерокарът — каза Роберт. — Заради вашите скъпоценни улмотрони. Той можеше спокойно да се спаси, но ми помогна да мъкнем вашите скъпоценни улмотрони и птерокарът го смачка. А вашите улмотрони ги оставих там. Ще си ги вземете, когато мине Вълната. Разбирате ли? Оставих ги. Те сега се търкалят там.

Подадоха му чаша вода. Той взе чашата и жадно я изпи. Маляев мълчеше. Бледото му лице стана съвсем бяло. Карл Хофман безцелно прехвърляше някакви схеми и не вдигаше очи. Пагава се изправи и застана с наведена глава.

— Много ми е мъчно — каза най-сетне Маляев. — Той беше голям човек. — Той потърка чело. — Много голям човек. — Той отново погледна Роберт. — Вие сте много изморен, Скляров…

— Не съм изморен.

— Оправете се и си починете.

— И това ли е всичко? — полита горчиво Роберт.

Лицето на Маляев стана, както преди — равнодушно и твърдо.

— Ще ви задържа още една минута. Вие видяхте ли Вълната?

— Видях я. И нея видях.

— От какъв тип е Вълната?

В мозъка на Роберт нещо се отмести и всичко застана на обичайните си места. Тук беше властният и умен ръководител Маляев и неговият вечен лаборант-наблюдател Роберт Скляров, който беше и „Младостта на света“.