Аркадий Стругацки - Далечната планета

— Ако вие ги повикате — каза Матвей, — ще избягат и самите ръководители…

— Благодаря ви, но аз имам предвид лов на калмари. Трябват ми двадесет души, за да прогонят калмарите от Брега на Пушкин.

Матвей въздъхна.

— Защо не ви харесват калмарите? — каза той. — Аз нямам хора.

— Поне десет души. Калмарите системно грабят рибозаводите. С какво са заети сега вашите изпитатели?

Матвей се оживи.

— Да, вярно! — каза той. — Габа! Къде е сега моят Габа? Аха, спомних си… Всичко е наред, Джина, вие ще имате десет души.

— Много добре. Знаех си, че сте добър. Аз ще отида да закуся и нека те ме потърсят. Довиждане, мили Леонид. Ако поискате да участвувате, ние само ще се радваме.

— Уф!… — каза Матвей, когато вратата се затвори. — Прелестна жена, но все пак предпочитам да работя с Ламондоа… Но я го виж твоя Марк!

Горбовски самодоволно се ухили и си наля още сок. Той отново се изтегна блажено в креслото и след като каза тихичко: „Може ли?“ — включи грамофона. Директорът също се отпусна на облегалото на креслото.

— Да! — каза мечтателно той. — Помниш ли, Леонид — Сляпото петно, Станислав Пища крещи по целия етер… Да, впрочем! Знаеш ли…

— Матвей Сергеевич — каза един глас от високоговорителя. — Има съобщение от „Стрела“.

— Чети — каза Матвей, като се наклони напред.

— „Излизам на деритринитация. Следващата връзка след четиридесет часа. Всичко е благополучно. Антон.“ Връзката не е добра, Матвей Сергеевич: има магнитна буря…

— Благодаря — каза Матвей. Той се озърна загрижено към Горбовски. — Между другото, Леонид, какво знаеш за Камил?

— Че никога не си сваля шлема — каза Горбовски. — Веднъж направо го попитах, когато се къпехме. И той направо ми отговори.

— И какво мислиш за него?

Горбовски помисли.

— Мисля, че това е негово право.

Горбовски не искаше да говори на тази тема. Известно време слуша там-тама и сетне каза:

— Разбираш ли, Матюша, стана някак така, че ме смятат едва ли не за приятел на Камил. И всички ме питат как и какво. А пък аз не обичам тази тема. Ако имаш някакви конкретни въпроси, моля ти се.

— Имам — каза Матвей. — Камил луд ли е?

— Не-е, какво говориш! Той е просто обикновен гений.

— Разбираш ли, през всичкото време си мисля: а бе той защо все предсказва и предсказва? Има някаква мания да предсказва…

— И какво предсказва?

— Нищо, дреболии — каза Матвей. — Края на света. Лошото е там, че него горкия никой, никой не може да го разбере… Впрочем няма да говорим за това. За какво приказвахме с тебе?…

Екранът отново светна. Появи се Канеко. Връзката му беше накриво.

— Матвей Сергеевич — каза той малко задъхано. — Ако обичате да уточним списъка. Вие трябва да имате копие.

— О, колко ми омръзна всичко това! — каза Матвей. — Леонид, извинявай, моля ти се. Ще трябва да изляза.

— Разбира се, върви — каза Горбовски. — А пък аз засега ще се поразходя назад до космодрума. Да видя как е моят „Тариел“…

— Към два часа ела при мене да обядваш — каза Матвей.

Горбовски допи чашата си, стана и с удоволствие засили там-тама докрай.

Към десет часа жегата стана непоносима. От нажежената степ през цепнатините на затворените прозорци се просмукваха тръпчивите пари на летливите соли. Над степта танцуваха миражи. Роберт беше инсталирал до креслото си два мощни вентилатора, беше се излегнал и си вееше с едно старо списание. Той се утешаваше с мисълта, че към три часа ще бъде много по-тежко, а сетне ще дойде вечерта. Камил беше застанал до северния прозорец. Те вече не говореха.

От регистратора се точеше безкрайна светлосиня лента, покрита с назъбени линии на автоматичния запис, броячът на Юнг бавно, незабележимо за окото се наливаше с гъста лилава светлина, улмотроните тъничко пищяха — зад огледалните им прозорчета зловещо играеха отблясъците на ядрения пламък. Вълната се развиваше. Някъде зад северния хоризонт на необхватните пустоши от мъртва земя в стратосферата бликаха исполински фонтани от горещ отровен прах…

Задрънча сигналът на видеофона и Роберт веднага зае делова поза. Той мислеше, че това е Патрик или — което би било страшно в такава горещина — Маляев. Но се оказа, че това е Таня, весела и свежа; и веднага пролича, че там при нея няма четиридесетградусова горещина, няма вонящи изпарения на мъртвата степ, въздухът е сладък и прохладен, а от близкото море вятърът донася чистите мириси на цветните градини, оголени при отлива.