Ерик Форд - Зад кулисите на ФСБ (КГБ)

Границата на бившия СССР е огромна и изброяването на зоните на влияние на разузнаването може да продължи дълго. Но основните региони са Кавказ, Прибалтика, Далечният изток.

За илюстрация може да се приведе интересен пример от книгата на Шебаршин, назначен от Крючков за началник на външното разузнаване през 1989 година. Преди това Шебаршин е заместник-началник на Първо главно управление за южноазиатското направление (на мястото на генерал Медяник от април 1987 година). Та Шебаршин пише, че по нареждане на Крючков през 1990 година на три пъти пътува служебно в страната. И по-точно до Прибалтика („наблюдава обстановката“), до Владивосток („отчита се пред избирателите“) и в Краснодарския край („опитва се да попречи на избирането на Калугин за депутат“). На пръв поглед изглежда, че по това време един шеф на разузнаването би имал предостатъчно работа и в чужбина — цяла Източна Европа ври и кипи, Варшавският договор светкавично се разпада! Защо тогава Крючков, който има двама първи и осем обикновени заместници, изпраща на тези места точно Шебаршин?! И защо Шебаршин е избран за депутат във Владивосток, след като е московчанин и никога не е служил в Далечния изток?

Сега, след всички тези пояснения, можем да преминем към същността на въпроса. През октомври 1988 година външното разузнаване в лицето на Крючков завзема властта в КГБ, следователно и в страната.

В двутомните си мемоари Крючков отделя много място на Шеварднадзе, как съветската империя била загинала заради този агент на ЦРУ. А за Виктор Чебриков, прекия си началник, не обелва и дума! Споменава го кажи-речи един-единствен път във връзка с Шеварднадзе. Всъщност нещата стоят така: през 1985 година Чебриков се обръща към Крючков и го пита какво мисли за евентуалното назначаване на Шеварднадзе за министър на външните работи. Крючков ръководи външното разузнаване, затова кандидатурата трябва да се съгласува с него. Той категорично не е съгласен („Няма опит в дипломатическата работа“), след което Шеварднадзе е утвърден от Политбюро. Всички знаят, че Шеварднадзе е човек на Андропов, но че в самия андроповски клан има враждуващи помежду си групировки, се знае от малцина.

Защо Чебриков, който през 1985 почти завзема властта над КГБ, следователно и над страната, в края на 80-те години претърпява такава загуба? С други думи, вътрешното контраразузнаване губи пред външното разузнаване?

Отговорът е очевиден: достъпът до валута решава всичко! Вътре в страната Чебриков може да прави каквото си науми, да провежда всякакви операции. Валутата обаче е в чужбина, а там той е безсилен… А към края на 80-те години целият управляващ съветски елит внезапно осъзнава, че не може да живее без валута! И тогава всички отиват при Крючков: „Ела и ни управлявай!“. Крючков идва и тутакси започват да се случват такива неща — след 1989 година „съвместните предприятия“ никнат като гъби, към чужбина потеглят ешелони с цветни метали и всичко, което може да бъде продадено за валута. По това време само изчезналото злато е повече от хиляда тона и никой не знае къде се е дянало.

Крючков има само един проблем: докато в управляващия андроповски клан тече борба за власт, съветската империя съвсем се разпада — трябва й само леко побутване, за да се превърне в прах.

Вярно е, че никой не успява да открие „клана на Крючков“, той просто не съществува. В мемоарите му се усеща враждебното му отношение към Чебриков — тихомълком се прокарва мисълта, че Чебриков е дал възможност на „американските шпиони“ да съсипят съветската империя и да доведат демокрацията. А самият Крючков застава начело на КГБ, когато вече е късно да се направи нещо…

Враждата между тези хора би имала някакво значение, ако те наистина са били босове на чекистката мафия, а не просто формални фигури. Но разбира се, генералите от външното разузнаване, създали тази тайна мафиотска организация, не са можели да допуснат цялата власт да попадне в ръцете на дилетантите от партийния апарат. Крючков става чекист на 43 години, а Чебриков — на 44, прекалено късно, за да те приемат като свой човек в органите. При това в тази епоха, когато между КГБ и партийния апарат се разгаря битка за властта над цялата съветска империя.

В края на 80-те години вътре в чекистката мафия има борба, но тогава тя все още не е борба за власт между клановете, а идеен сблъсък по въпроса какъв политически курс да бъде избран: да се сложи край на перестройката и да се въведе диктатура, за да се спаси социализмът, или да се продължава напред докрай, понеже вече е късно за връщане назад.