Ерик Форд - Зад кулисите на ФСБ (КГБ)

Но Калманович не се закотвя в Южна Африка: той има офиси в Германия и Франция, замък в Ница, лети из целия свят със собствен самолет. Всичко това пропада през лятото на 1987 година, когато е арестуван за първи път в Англия. Тогава го пускат под гаранция, но той, незнайно защо, не бяга и през декември 1987 година е арестуван като съветски шпионин вече в Израел.

Там му предлагат съдебна сделка, както е прието на Запад: ако се признае за виновен, ще получи девет години затвор, без да бъде съден. А ако се заинати, ще има съд, на който ще получи единайсет години! На Калманович не му се ще да поема риск дори и с двете допълнителни години (изглежда са го притиснали здраво), тъй че получава своите девет години в замяна на пълното признание.

Лежи в израелския затвор при изключителен комфорт, разрешават му дори да вкарва момичета. Заради тези привилегии по-късно пращат зад решетките самия началник на затвора. Мнозина от най-влиятелните фигури първо в Съветския съюз, а след това и в демократична Русия се заемат да ходатайстват за предсрочното освобождаване на този боец от невидимия фронт. В интернет има цели списъци — за Калманович отправят молби буквално ВСИЧКИ: министърът на вътрешните работи на СССР Б. Пуго, съветникът на президента на СССР Евгений Примаков, самият президент Горбачов, вицепрезидентът на СССР Янаев, вицепрезидентът на Русия А. Руцкой. Йосиф Кобзон специално посещава Израел, за да настоява за освобождаването на Калманович. Художникът и патриот Иля Глазунов обещава да нарисува портрет на премиера Шамир, а вместо хонорар моли да пуснат Калманович (тогава Глазунов прочита фамилията му от листче — самият той не го познава). Владимир Спиваков обещава на министър-председателя Рабин да изнесе безплатен концерт в Израел, ако… и така нататък!

Според самия Калманович основният борец за неговата свобода все пак е бил приятелят му Йосиф Кобзон — той организирал всички тези ходатайства. Калманович с гордост подчертава, че в неговия затвор е имало и други съветски шпиони, но за тях никой не е ходатайствал.

Но каква е причината, защо на чекистката мафия толкова й е притрябвало да освободи този провалил се шпионин, който отгоре на това си е признал всичко и се е разкрил докрай? Можем да допуснем следната версия: Калманович си признава пред израелското контраразузнаване само за шпионажа против Израел от началния период на кариерата си. А всички подробности и схеми от криминалния бизнес, с които се е занимавал след това, оставя за себе си — това е неговият капитал и в буквалния (банковите сметки и кодове), и в преносния смисъл.

Въпреки цялата суматоха около него израелското правителство дълго време не се поддава на никакви уговорки: Калманович е освободен „поради здравословни проблеми“ чак през март 1993 година, след като прекарва в затвора почти шест години. Има данни, че заради това дългоочаквано събитие руското правителство е било принудено да направи сериозни отстъпки на Израел по въпросите на миграционната политика (да пусне последните останали „отказници“ или нещо от този род).

По-нататък около Калманович няма нищо особено за разказване. След освобождаването му двамата с Кобзон основават фармацевтична фирма (мафията обича този бизнес, тъй като й предоставя достъп до синтетични наркотици). Но по някаква причина не успяват да поработят по-дълго заедно. Калманович не става едър олигарх, но има достатъчно, за да живее, дори си купува два баскетболни отбора — първо литовския „Жалгирис“, после женския отбор в Екатеринбург.

Фактът, че той е от московския клан, не подлежи на съмнение: занимава се със строителство в Москва, поддържа контакти с Лужков и с най-авторитетните московски бандити. През 2002 година главният солнцевски бос Михас например присъства на сватбата на дъщерята на Калманович в Израел (Калманович е голям патриот по отношение на Израел и си запазва гражданството от тази страна).

Борис Бирщайн от фиктивната фирма на КГБ „Сеабеко“ е по-значителна фигура. Той също като Калманович е роден в Литва. През 1977 година емигрира в Израел, но не остава там дълго — разгръща мащабен бизнес в Западна Европа. През 1982 година в Швейцария се появява фирмата „Сеабеко“ (понякога се среща и вариантът „Сиабеко“). През 1984 година са регистрирани филиали на фирмата в Канада и Хонконг, а Бирщайн е назначен за директор на филиала в Хонконг.

Пикът в дейността на Бирщайн е в началото на 90-те години: тогава цели републики от разпадналата се съветска империя попадат за известно време изцяло в негова власт. Всичко започва в Молдова: в края на 1990 година Бирщайн се появява там за първи път и за кратко време просто я „приватизира“ — през 1991 година за президент на Молдова е избран Снегур, протеже на Бирщайн.