Люк Бесон - Артур и отмъщението на Малтазар

— Във всеки случай животните не могат да мислят! Вярно, живи са, но нямат мозък — мърмори бащата, неспособен да стои спокойно на дивана. — Телефонът, телевизията? Кой ги е измислил? Дали пчелата? Или комарът? — изрежда той, излъчвайки гърди, сякаш за да покаже ясно, че лично принадлежи към расата на откривателите.

Погледът на жената все така следва мравешкото околовръстно шосе. Загледана в мравките, които тичат като забързани за работа хора, тя установява изведнъж, за своя най-голяма изненада, че пътят свършва на ъгъла на стената, откъдето започва висящ мост до другата стена. Съоръжението е изградено от миниатюрни парченца дърво, сплетени с жилки от листа и от фини бамбукови летвички, грижливо подредени и свързани едно за друго. Жената зяпва от учудване. Това прекрасно творение е невероятно! Тя никога не е и подозирала, че толкова малки същества могат да имат такъв велик талант.

— Ами катедралата в Шартр? Ами мостът в Танкарвил? Него кой го е построил? Да не би мравките? — продължава бащата, заслепен от компреса, но и от собствената си глупост.

Жената гледа този невероятен мост, едновременно гигантски и миниатюрен, който с нищо не отстъпва на онзи в Танкарвил.

— Забавно е, че казваш това, защото точно тук има един мост, построен от мравките. Чудя се как изобщо са го направили, без да ги забележим! — спокойно отговаря майката, не обръщайки внимание на грандоманските му брътвежи.

Бащата въздиша изпод мократа кърпа.

— Сигурно са се свързали с някое мравешко проектантско бюро, което е наело архитекти мравки. Архитектурни университети за мравки колкото щеш! След това мравешкият парламент е гласувал заем и мравешката банка е отпуснала финансови средства за построяването на моста! — явно бащата е решил да отговори с хумор на хумора на жена си.

Само че е забравил, че на нея й липсва хумор. Просто няма такова чувство.

— Така ли? Невероятно! — удивява се тя. — Никога не съм си представяла, че организацията на мравките толкова много прилича на нашата.

Под компреса бащата вече дими като пържола в нагорещен тиган.

— Как така мравките ще построят мост? — разпалва се той. — Една мравка тежи два грама. Няма кантар, който да може да измери мозъка й! Помисли малко, преди да говориш глупости!

Жената винаги вярва на съпруга си, особено когато той вика.

— Но, скъпи, ето го моста. Пред очите ми е. И предвид броя на мравките, които го ползват, едва ли е бил построен тази нощ!

Бащата въздиша продължително, за да покаже до каква степен е отчаян.

— Много добре. Значи в къщата има висящ миниатюрен мост, така ли? Разбира се, защо не? И мравките го ползват в пиковите часове! Радвам се за тях! — отвръща той относително спокойно. — Но е аб-со-лют-но не-въз-мож-но мравките да са построили това сатанинско творение! Ясно ли е?! — завършва с крясък той, почти задушавайки се под компреса.

Жената кимва. Всеизвестно е, че един ядосан мъж никога нищо не чува.

— Добре де, не са мравките — отстъпва тя най-накрая.

Съпругът се поотпуска на дивана, доволен от завръщането на разума й.

— Но ако не мравките… кой тогава? — пита тя съвсем неочаквано.

Е, сега вече Арман направо ще се пръсне!

Виновникът е Артур. В момента той седи зад бюрото на дядо си, с лупа в едната ръка и пинцета за вежди в другата. Пред него има старателно разрязана наполовина сламка. Артур вече е залепил за двете й дълги страни десетина колела. Всъщност това са малки мъниста от тези по десет стотинки, през които са прокарани тънки карфички. В предната част на сламката е монтирана миниатюрна задвижваща система, която позволява машината да се дърпа от повече участници. С една дума, Артур строи камион цистерна в умален вид. Поръчителите присъстват на сътворяването му и се дивят на произведението пред очите им. По-правилно ще е да кажем пред антенките им, защото става въпрос за петчленна мравешка делегация.

Артур хваща последното мънисто с пинцетата, слага му миникапка лепило и с помощта на лупата го закрепва към колата. После оставя лупата си и поглежда произведението си със задоволство.

— Ето, готово е — просто казва той.

Мравките са очаровани и аплодират бурно с предните си четири крачка. За съжаление Артур повече го предполага, отколкото чува.

— Благодаря, благодаря, изобщо няма за какво — казва той скромно. — Хайде, качвайте се, ще ви изпратя.

Мравките не чакат втора покана и се покатерват в сламката, развълнувани да пробват новия си камион.