— Ъ… да… — смънква майката.
— Тук е същото! Трябва да се внимава. След един влак може да идва и втори! — допълва Артур.
Майката оглежда този гаров началник, нашарен с африканските цветове на войната, и се чуди какво ли се е провинила пред Господ, за да заслужи такъв син.
— Мисля, че баща ти има право: това влакче ти размътва мозъка! Предупреждавам те, и дума да не става да го вземеш у дома! — твърдо забранява майката.
— Не съм си и помислял! Апартаментът е твърде малък. Освен това тук то е по-полезно! — отвръща й Артур.
Майката съвсем се обърква.
— Как така… по-полезно?
Артур се е разприказвал малко повече. Сега трябва да замаже положението умело, за да не го разкрият.
— По-полезно е, защото… и дядо може да си играе с него! Той обожава електрическите влакчета, а като малък си е нямал негово!
Майката не изглежда убедена от аргументите на сина си. Тя поглежда спрялото в краката й влакче и изведнъж съзира три мравки, които трескаво се качват в първия вагон. Най-вероятно са изпаднали при рязкото спиране.
Майката се намръщва. Мравки да строят мостове, както и да е, но мравки, пътуващи в първа класа — тук вече има нещо гнило! Жената си намества очилата и се навежда към влакчето. Вътре във вагона всички мравки са в паника. Повечето се крият под седалките, други са се залепили за стената. Ако ги видят, ще стане страшно.
Очилата преминават пред вагоните като динозавър, надничащ през ключалка. Мравките замръзват и спират дъха си. Очилата изчезват. Въздишка на облекчение преминава през вагона.
Жената придобива строг вид. Мирише на караница и на препарат против насекоми.
— Артур, във влакчето има мравки! — убедено казва тя.
— По-добре да са във влакчето, отколкото да се разхождат навсякъде, нали? — отвръща й, без да се смути, синът й.
Жената губи дар-слово. Това дете винаги е имало силна и объркваща логика.
— Ами… всъщност, да… — чувства се длъжна да каже нещо тя.
— Така че внимавай къде стъпваш — довършва Артур, докато наново завърта рязко ръчката.
Влакчето се изстрелва като куршум. По-бързо от свръхскоростна линия. Жената подскача, мравките отново се залашкват и влакчето минава стремглаво под вратата. Майката гледа как то изчезва, после вижда ухиления си син. Усмивката му е пресилена и това я кара да си помисли, че за пореден път е била преметната. Тъй като още не знае за какво става въпрос, тя решава да смени темата:
— Хайде! Време е да се къпеш!
Малкото влакче прекосява приземния етаж. Открива се прекрасна гледка към всекидневната. Всички мравки са се скупчили на прозорците от едната страна, за да се любуват на чудесната панорама. Биха подсвирквали от удоволствие, да беше някой така любезен да ги научи.
Във всекидневната е спокойно. Най-вероятно, защото бащата го няма. Само компресът му още се въргаля по канапето.
Мъжът се намира в двора, със зачервено от изгарянията лице. Ако беше заврял главата си в кошер, най-вероятно щеше да изглежда по същия начин. Всъщност, като шари из двора, той търси именно това: рояк. Свърши се времето, в което пазеше къщата си чрез прости клопки от конфитюр. Решил е да отиде на по-високо ниво, да търси първоизточника. Вече няма да се бори с пчелите поотделно, макар че благодарение на Артур той така и не успя да хване нито една. Ще ги победи всичките наведнъж. Геноцид. Атомна бомба в страната на пчелите. Бесът е събудил тъмната човешка страна в него. Той вече мисли само за едно — да открие рояка и да го унищожи, ако може по най-жестокия начин, така че страданието на пчелите да се изравни с неговото лично. Унижението бе твърде голямо, за да може да го преглътне.
Ето го, пресича с големи крачки двора, с поглед, вперен в една пчела. Насекомото лети доста тежко, така че най-вероятно отива към кошера си. Само трябва да се проследи.
Мъжът леко се навежда, за да не бие на очи. Честно казано, това не е от голяма полза, защото жълтата му риза е толкова ярка, че дори птичките присвиват очи, когато се разминават с него. Ако слонът си подвие хобота, не става по-незабележим. Пчеличката обаче е толкова опиянена от сиропа, който носи, че не си дава сметка, че е следена. Тя влиза в гората, а след нея върви ловецът, скрит като плашило насред полето.
Зад първия ред дървета има малък просвет, по средата на който господства вековен дъб. Там, под най-ниския клон, пчелата майка е установила царството си. Кошерът е кръгъл и красив, вероятно големият дъбов клон го е пазил дълги зими наред. Нашата пчела набира височина и се присъединява към посестримите си, които жужат около входа. Пчелите не бива да се бъркат със стършелите, издаващи същия звук, защото това много ги засяга. А последното нещо, което трябва да се прави, когато човек се приближава към някой кошер, е да дразни пчелите. Нека тогава вместо «жужене», да използваме думата «пърхане», която не би звучала обидно, защото, както знаем, пчелите се възхищават на грацията на пеперудите. Те от своя страна пък се възхищават на жълто-черните рокли на пчелите. И така, пчелите си пърхат около кошера и поздравяват сдържано завърналата се тяхна дружка.
Читать дальше