Люк Бесон - Артур и отмъщението на Малтазар

Няколко метра по-настрани бащата се усмихва сатанински. Само дето лигите не му текат, като на лисицата от баснята на Лафонтен, видяла сиренето. Той се усмихва, но заради подутото си лице прилича на печено прасе, извадено от фурната. Липсва му само лимончето в устата. От седмици мечтае за този момент: най-накрая ще може да си отмъсти за всичките понесени обиди, за всичките жалки случаи, в които е попадал заради тези проклети гадинки.

Но преди «голямото» отмъщение, което ще подготви със старанието на японски генерал, е време за «малкото отмъщение». Това, което избликва от сърцето и изисква незабавно действие.

Той трескаво оглежда земята в търсене на камък, с който да ги замери и да им покаже какво им предстои. Камъни колкото щеш, но той се спира на най-големия. С него най-много ще навреди. Чува се подигравателен смях, който много добре подхожда на безформеното му лице.

Обръща се изведнъж, замахвайки с камъка, горд като маймуна, избягала от клетка. Но извиква от ужас, когато се оказва лице в лице с един бого-матасалай. Изразът не е точен, защото бащата му стига до пъпа. Няма опасност да си сблъскат носовете. Воинът (истинският) стои точно между камъка и кошера, което надали е плод на случайността.

— Дръпнете се оттам. Аз… имам сметки за разчистване! — фъфли бащата, опитващ се да скрие страха си зад привидна увереност.

Воинът го гледа с големите си черни очи достатъчно дълго, за да го накара да се почувства неудобно. В дълбините на погледа му се виждат хилядите долини, които е прекосил, без да изпита и за миг дори страх. Така че едва ли едно плашило с жълта риза, макар и държащо камък, би го уплашило.

— От седмици ме дразнят! Днес е мой ред! — настоява бащата, все по-малко сигурен в себе си.

Воинът посочва с ръка дъба и заговорва със спокоен и налагащ се глас:

— Това дърво е на повече от двеста години. Видяло е как бащата на баща ти се ражда. То е господар на тази гора и е решило да даде подслон на този кошер. Ние не можем да се опълчим на неговата воля и мъдрост.

Бащата онемява. Никога не си е представял подобна йерархия.

— Тук съм си у дома и няма да оставя едно дърво да ми казва какво да правя! — пъчи се той.

— Ако така ще си говорим, ще трябва да ви напомня, че тук вие не сте у дома си, а на гости на Арчибалд, а камъчето, което държите, не е ваше, а мое — спокойно му отговаря воинът.

Бащата гледа камъка, изненадан, че той може да има собственик. Няма нищо по-глупаво и безлично от един камък. Той го обръща и установява, че върху него са издялани африкански фигури.

Воинът протяга ръка, за да си вземе своето. Бащата е объркан. Трудно е да се оспорва произходът на камъка според изображенията по него. Най-накрая го поставя в огромната протегната ръка.

— Те могат и да почакат! — зъби се бащата, сочейки с пръст кошера. — Аз ще се завърна. А отмъщението ми ще е ужасяващо! — чувства се длъжен да добави той.

Воинът го гледа от височината на своите два метра и тридесет, като щъркел над водна бълха. Арман се обръща, изпъва рамене и се отправя към къщата, която никога не би трябвало да напуска.

Матасалаят въздиша дълбоко и се чуди как толкова много глупост е успяла да се побере в такова малко тяло.

Бащата грабва телефона в хола и набира някакъв номер. Това става бързо, защото номерът се състои само от три цифри — единица, шестица и нула.

— Ало, пожарната ли е? — крещи той в слушалката. Очевидно не е свикнал да я ползва. — Обаждам се от дома на Арчибалд, по пътя за абатството… Да, благодаря, добре е. Ние обаче не сме. Най-вече аз! — обърква се в собствените си обяснения бащата.

От другата страна на линията пожарникарят се опитва да го успокои.

— Какъв е проблемът? — учтиво пита той.

Арман е доволен, че най-накрая е намерил на кого да се оплаче.

— Бях нападнат от рояк пчели. Искам да дойдете и да ги унищожите, преди тези гадини да си намерят нови жертви.

— Сигурен ли сте? По това време на годината пчелите са твърде заети да събират прашец, за да нападат, когото и да било — отговаря пожарникарят, който явно си разбира от занаята.

— Цялото ми лице е подуто! — ядосва се бащата.

— Намажете се с масло! Един дебел слой ще облекчи болката — съветва го пожарникарят.

Бащата не вярва на ушите си. Мислеше си, че е намерил съюзник, а е попаднал на отстъпник.

— Чуйте, притеснявам се също така и за сина си. Той има остра алергия и…

Пожарникарят внезапно го прекъсва.

— Артур? За Артур ли става въпрос?