Люк Бесон - Артур и отмъщението на Малтазар

Никой не казва нищо, но е ясно, че отказът му да изпие тази отвара ще се възприеме като позор или дори по-лошо — като обида. А да оскърбиш голям матасалайски воин, със сигурност е най-добрият начин да свършиш насечен и съшит до зебуто Забо, което е надвиснало над главата на Артур. Следователно няма избор. По-добре да умреш с чест, отколкото да умреш от срам. Артур задържа дъх и гаврътва цялата течност наведнъж, както когато майка му му дава да пие от онзи гаден сироп, специално създаден, за да отвращава децата, и който, по нейни думи, лекува бронхит.

Артур се оригва и дъхът му е тъй горещ, че просто изпуска облаче пара. Ако от тази смес се очаква да му отнеме живота, май нещо са я сбъркали. Освен топлината, която слиза надолу по тялото му, Артур не усеща нищо особено.

— Е, как е? — пита го вождът все така усмихнат.

— Сякаш… има вкус на маргаритки?

Воините избухват в смях при този така прост и честен отговор.

— Именно! Това се казва добър разбор! — потвърждава вождът.

Артур се усмихва на свой ред, развеселен от собствената си наивност.

— Истината излиза от устата на децата — подхвърля вождът.

Но Артур знае много добре, че тази приказка не е матасалайска поговорка.

Днес воините са в добро настроение и избухват в групов смях.

— Какво е въздействието на тази супа? — пита Артур, все така любопитен.

— Няма такова! — отговаря му вождът, отприщвайки бурен смях, за който всички сякаш само са чакали знак.

— Само заради традицията е! Ние се придържаме към написаното в книгата! — успява да каже вождът между два порива.

— Книгата… по готварство! — допълва един воин и също избухва в заразителен смях.

Артур наблюдава как воините се превиват от смях като деца пред клоун. Дали пък маргаритката няма непознато досега въздействие на еуфория? Може би, врейки, тя изпуска смехотворен газ, способен да преобрази големите воини във весели бебета?

— Интересно, името на баба ми също е Маргарит! — уточнява Артур, с което тотално отприщва всеобщ смях. Как да не се смееш, представяйки си бабчето да ври на дъното на някоя тенджера?

Именно в този момент Алфред издебва да промуши глава през процепа и да излае.

— И ти ли искаш супичка? — пита един воин.

Групата отново се превива от смях.

Толкова силно се смеят, че чак се държат за коремите. Дори Артур започва да се поддава на общата зараза. Алфред обаче не е дошъл да се весели. Сега, когато животът на Артур не е застрашен, трябва да се обърне внимание на тези, които се намират под действителна заплаха. Алфред излайва няколко пъти и накрая дори започва да дърпа Артур за ръкава.

— Спокойно, Алфред! Почакай малко, супата се топли! — казва той, хилейки се.

Воините са се прегънали на две и не са в състояние да правят друго, освен да се смеят.

Алфред е отвратен. Излиза от шатрата и продължава да лае навън. Дано стопанинът му разбере посланието по-добре по този начин.

Най-накрая Артур се сепва. Кучето се върти в кръг като пумпал, сбира вежди, свива уши. Без съмнение нещо се е случило вкъщи. Артур рязко се изправя и се спуска към изхода.

— Ей, Артур, къде отиваш? — пита го вождът все така ухилен.

Артур обаче вече е твърде далеч, за да отговори. Далеч е дори за да чуе въпроса.

— Отиде да бере маргаритки! — подхвърля един от воините и прихва, а групата изпада в истеричен смях.

Ако преброим листенцата на маргаритките в гърнето, навярно ще стигнем до безпаметност.

Артур грабва дървената си тротинетка, която е оставил подпряна на едно дърво в началото на гората. Алфред лае и се върти около него като муха.

— Добре де, разбрах! Идвам! — напряга се Артур, докато яхва превозното си средство.

С няколко мощни тласъка детето се засилва и криволичещият път до двора му започва да се скъсява. Артур добре познава возилото си и взима завоите, без изобщо да намалява скорост. Освен това трябва много да се засилиш, ако искаш да не ти се наложи да вървиш по правата отсечка, която се изкачва до пътната врата.

Последен завой. Артур се навежда, за да намали съпротивлението на въздуха. Алфред пък изплезва език, което никак не му помага за аеродинамиката. В края на правата отсечка кучето се засилва, наваксва разликата и минава преди Артур през дворната врата, за да го заведе направо на мястото на драмата.

Пчелата все още е там, агонизираща по гръб на дъното на чашата, махаща с крачета във въздуха, без да може да се залови за нещо невидимо. Артур не вярва на очите си. Кой може да е способен на подобна жестокост? Детето се оглежда. Явно виновният е изчезнал. Всеки знае обаче, че убиецът винаги се завръща на местопрестъплението. Артур си обещава да го чака, ако ще и сто години! Дотогава пчелата трябва да бъде спасена. Детето повдига внимателно чашата. Веднага нахлува свеж въздух, но насекомото, вече на път към захарния си рай, едва реагира. Момчето знае наизуст спасителните действия. Научило ги е миналото лято на скаутския лагер, където го прати баща му. Но пчеличката наистина е много малка и никак не би било лесно да й се направи дишане уста в уста.