Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

Върнахме се в редакцията.

– Майкъл, възможно ли е това да е бил някой от вашите служители? – запитах аз.

– Не, какво говорите! – засегна се главният редактор. – Как можете да си помислите такова нещо? Имам пълно доверие на моите журналисти.

– Тогава как си обяснявате някой външен да знае къде точно се намира компютърът на Стефани?

– Нямам представа – въздъхна Майкъл.

– Кой пристига пръв сутрин? – намеси се Ана.

– Шърли. Най-често тя отключва всяка сутрин помещенията.

Накарахме го да повика въпросната Шърли и аз я запитах:

– Напоследък забелязвали ли сте нещо необичайно сутрин, когато влезете?

Отначало Шърли се смути, но после напрегна паметта си и ненадейно очите ѝ светнаха.

– Аз самата не съм видяла нищо. Но наистина във вторник сутринта Нютън, един от журналистите, ми каза, че е открил компютъра си да работи. Сигурен бил, че вечерта го е изключил. Развика ми се, че някой е пипал компютъра му в негово отсъствие, но аз реших, че чисто и просто е забравил да го изключи.

– Къде е бюрото на Нютън? – запитах аз.

– Първото, в съседство с бюрото на Стефани.

Натиснах бутона за включване, защото ми беше ясно, че няма годни отпечатъци, след като с него вече беше работено. На екрана се появи:

Компютър на Нютън

Парола:

– Значи е включил първия компютър – обясних аз. – Видял името и разбрал, че не е този, който търси. След това e минал към втория и се e появило името на Стефани. Не му се e наложило да търси по-нататък.

– Това означава, че е някой външен – въздъхна с облекчение Майкъл.

– Това означава преди всичко, че обирът е бил осъществен през нощта в понеделник срещу вторник – заключих аз. – Нощта, когато е изчезнала Стефани.

– Стефани изчезнала? – повтори озадачено Майкъл. – Какво имате предвид под изчезнала ?

Вместо отговор аз го запитах:

– Майкъл, бихте ли могли да разпечатате всички статии на Стефани, откакто работи във вестника?

– Разбира се. Капитане, кажете ми все пак, какво става? Смятате ли, че се е случило нещо със Стефани?

– Убеден съм – доверих му аз. – При това нещо сериозно.

На излизане от редакцията се сблъскахме с началник Гъливър и кмета на Орфия Алън Браун, които разговаряха на тротоара. Кметът веднага ме позна. Изражението му беше, все едно е видял призрак.

– Вие тук? – възкликна удивено той.

– Би ми се искало да се срещнем при други обстоятелства.

– Какви обстоятелства? – зачуди се той. – Какво се е случило? Откога щатската полиция се занимава с обикновена кражба?

– Вие нямате правомощия да разследвате тук! – добави началник Гъливър.

– Началник Гъливър, в този град има изчезнало лице, а това е в правомощията на щатската полиция.

– Изчезнало лице ли? – задави се от възмущение кметът Браун.

– Няма никакво изчезнало лице! – възкликна ядосано началник Гъливър. – Не разполагате с нито едно доказателство, капитан Розенбърг! Обърнахте ли се към прокуратурата? Би трябвало да сте го направили, след като сте толкова уверен! Дали да не проверя по телефона?

Не отвърнах нищо и си тръгнах.

Същата нощ, към три часа сутринта, в противопожарната служба бе получен сигнал за пожар на улица „Бендъм Роуд“ номер 77, адресът на Стефани Мейлър.

ДЕРЕК СКОТ

30 юли 1994 година, вечерта на четворното убийство.

Когато пристигнахме в Орфия, беше 20 и 55. Прекосили бяхме Лонг Айлънд за рекордно време.

Поехме с включена сирена по главната улица, затворена за движение по случай театралния фестивал. Колата на местната полиция ни проправяше път през квартала Пенфийлд. Той беше направо задръстен от полицейски коли и линейки, дошли от всички съседни градове. Отвъд предупредителните ленти, опънати около „Пенфийлд Лейн“, се трупаха зяпачи, които продължаваха да прииждат откъм главната улица, за да не пропуснат зрелището.

Двамата с Джеси бяхме първите от Криминалния отдел, пристигнали на мястото. Посрещна ни Кърк Харви, началник на полицията в Орфия.

– Аз съм сержант Дерек Скот от щатската полиция – показах му значката, – а това е моят партньор, инспектор Джеси Розенбърг.

– Началник Кърк Харви – приветства ни той, видимо облекчен, че може да прехвърли случая другиму. – Да си призная, не зная откъде да подхвана. При нас никога не са ставали подобни работи. Има четири трупа. Същинска касапница.

Край нас във всички посоки се щураха полицаи, разнасяха се команди, които веднага биваха отменени. Тъй като бях най-старши на местопрестъплението, реших да поема нещата в свои ръце.