Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

– Трябва да се блокират всички пътища – напомних на началник Харви. – Веднага поставете заграждения. Ще са ми необходими подкрепления от пътната полиция и от всички поделения на щатската полиция.

На двайсетина метра от нас, в локва кръв лежеше тялото на жена в спортен екип. Бавно приближихме. Оставеният на пост полицай се стараеше да не поглежда към нея.

– Открил я нейният съпруг. Ако искате да го разпитате, сега е в онази линейка. Но най-страшното е вътре – посочи той къщата, пред която се намирахме. – Момчето и майка му…

Веднага се отправихме натам. Решихме да минем направо през моравата и неочаквано нагазихме в четири сантиметра вода.

– Мамка му! – изругах аз. – Сега ще изкалям навсякъде. Какво прави тази вода тук? От седмици не е валяло.

– Един маркуч за поливане е пробит – посочи с пръст полицаят на пост пред входната врата. – Сега се опитват да спрат водата.

– Най-важното е да не пипате нищо – наредих аз. – Всичко трябва да остане непокътнато до пристигането на техническия екип за оглед. Поставете предупредителни ленти от двете страни на моравата, за да се минава по плочите. Нямам желание местопрестъплението да плувне във вода.

Избърсах краката си, доколкото можах, пред стъпалата, след което влязохме в къщата. Вратата беше изкъртена с ритник. Пред нас, по средата на коридора, лежеше надупчена от куршуми жена. До нея зееше наполовина пълен куфар. В малката всекидневна отдясно открихме тялото на десетгодишно момче, застреляно досами завесите, където куршумите го бяха застигнали, преди то да успее да се скрие. На пода в кухнята, в локва кръв лежеше по корем мъж на четиресетина години; беше убит, докато се бе опитвал да избяга.

Миризмата на смърт и на вътрешности беше непоносима. Побързахме да излезем от къщата, пребледнели и шокирани от видяното.

Тъкмо си поехме дъх, когато ни повикаха в гаража. Полицаите бяха открили в багажника на колата на кмета още куфари. Явно е имал намерение да замине заедно със семейството си.

Нощта беше задушна и заместник-кметът Браун, в официален костюм и плувнал в пот, с мъка си пробиваше път през множеството, задръстило главната улица. Напусна театъра веднага щом му съобщиха за случилото се и реши да отиде до „Пенфийлд Кресчънт“ пеша, защото сметна, че така ще стигне по-бързо, отколкото с кола. Оказа се прав: в центъра имаше такава навалица, че кола изобщо не би могла да мине. На ъгъла на улица „Дърам“ минувачи, до които тревожната мълва вече бе достигнала, го обградиха и го обсипаха с въпроси, но той не им обърна внимание и хукна с все сили. Зави надясно по „Бендъм Роуд“ и продължи до жилищния квартал. Улиците бяха пусти, а прозорците на къщите от двете страни бяха тъмни. Най-сетне забеляза отдалеч светлини. С наближаването постепенно се откроиха отблясъците от сигналните лампи на полицейските коли и линейките. Тълпата зяпачи непрекъснато растеше. Някои от тях му подвикнаха, но той не спря. Проби си път до предупредителната лента, където заместник-началник Рон Гъливър го забеляза и го пусна да мине. Отначало сцената напълно сащиса Алън Браун: глъчка, светлини, покрито с бял чаршаф тяло на тротоара. Не знаеше накъде да се отправи. Изпита облекчение едва когато зърна познатото лице на Кърк Харви, началник на полицията в Орфия, с когото двамата с Джеси разговаряхме.

– Кърк, какво се е случило, за бога? – възкликна Браун, като се втурна към него. – Вярно ли е? Джоузеф и семейството му са убити?

– И тримата, Алън – мрачно отвърна Харви, като кимна с глава към къщата, където постоянно влизаха и излизаха полицаи.

– Телата на тримата са открити вътре. Истинско клане.

Началник Харви ни представи на заместник-кмета.

– Разполагате ли с някаква следа? С улики? – обърна се към нас Браун.

– Засега нищо – отвърнах му аз. – Прави ми впечатление, че се е случило вечерта, когато бе открит фестивалът.

– Смятате ли, че има някаква връзка?

– Твърде рано е да се каже. Не мога дори да разбера какво е правил кметът по това време в дома си. Нима не е трябвало да бъде в Големия театър?

– Вярно е, имахме среща в 19 часа. След като видях, че не идва, се опитах да се свържа с него по телефона, но никой не вдигна. Представлението трябваше да започне и се наложи вместо него да импровизирам встъпително слово, а през това време неговото място в ложата остана празно. Едва в антракта ми съобщиха за случилото се.

– Алън – обади се началник Харви, – открихме куфари в колата на кмета Гордън. Смятал е да замине заедно със семейството си.