Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

– Стоп! – възкликнах аз. – Това е тя, Стефани.

Охранителят постави записа на пауза.

– Сега бавно върнете назад – помолих го аз.

Върху изображението Стефани се движеше заднешком. Между устните ѝ се появи цигара, тя я запали с позлатена запалка, пъхна я в пакета цигари, който прибра в чантата си. После се върна още назад по тротоара и стигна до малка синя кола, в която седна.

– Това е нейната кола – заключих аз. – Синя мазда купе. Видях я да се качва в нея в понеделник, на паркинга на регионалния център на щатската полиция.

Предложих на охранителя да пусне записа напред и видяхме как Стефани слиза от колата, пали цигара, изпушва я на тротоара и се отправя към „Кодиак Грил“.

След това превъртяхме записа до 21 и 55, когато Стефани бе платила с кредитната си карта. Две минути по-късно тя отново се появи. Отправи се с нервна крачка към колата. Преди да се качи в нея, извади телефона от чантата си. Някой я търсеше. Тя отговори, но разговорът се оказа кратък. Тя почти не каза нищо, а по-скоро слушаше. Когато влезе в колата, за момент остана неподвижна пред волана. Виждаше се ясно през предното стъкло. Набра някакъв номер и позвъни, но веднага затвори. Изглежда никой не отговори. Изчака още пет минути. Изглеждаше възбудена. Сетне отново се обади на някого и този път говори. Разговорът продължи двайсетина секунди. Накрая потегли на север и излезе от обсега на камерата.

– Това по всяка вероятност е последното изображение на Стефани Мейлър – промълвих аз.

До средата на следобеда разпитвахме приятелите на Стефани. Повечето живееха в Саг Харбър, където тя беше родена.

Никой от тях нямаше вести от Стефани от понеделник насам и всички се притесняваха за нея, още повече че родителите също бяха разговаряли с тях и това само бе засилило тревогата им. Бяха опитвали да се свържат с нея по телефона, по електронната поща, чрез социалните мрежи, бяха чукали на вратата ѝ, но напразно.

От всички наши разговори Стефани се очерта като порядъчна във всяко отношение млада жена. Не вземаше наркотици, не прекаляваше с алкохола и се разбираше с всички. Приятелите ѝ знаеха повече за личния ѝ живот, отколкото нейните родители. Една от тях ни съобщи, че в живота на Стефани има мъж. Научила това неотдавна.

– Да, беше някой си Шон, веднъж го доведе на едно събиране. Беше много странно.

– Кое е било странно?

– Отношенията между тях. Нещо не се разбираха особено.

Друга пък твърдеше, че Стефани била изцяло отдадена на работата.

– Напоследък изобщо не я виждахме. Все повтаряше, че била претрупана с работа.

– Върху какво работеше?

– Нямам представа.

Трета спомена за пътуването до Лос Анджелис:

– Да, вярно е, че ходи до Лос Анджелис преди две седмици, но ме накара да обещая, че няма да казвам на никого.

– А каква беше причината?

– Всъщност не зная.

Последният, разговарял със Стефани, беше Тимъти Волт. Бяха се видели в неделя вечерта.

– Тя дойде у дома – обясни той. – Беше сама и пийнахме няколко чашки.

– Стори ли ви се нервна, разтревожена? – запитах аз.

– Не.

– Според вас що за момиче е Стефани?

– Страхотна, невероятна, но има ужасен характер и е упорита като магаре. Когато си втълпи нещо, никой не може да я разубеди.

– Бяхте ли в течение на работата ѝ?

– Донякъде. Разправяше, че в момента се е захванала с нещо голямо, но не влезе в подробности.

– Знаете ли за какво става въпрос?

– Книга. Във всеки случай именно заради нея се бе върнала по тези места.

– В какъв смисъл?

– Стефани е страшно амбициозна. Мечтае да стане известна писателка и вярвам, че ще успее. До миналия септември работеше за някакво литературно списание… не си спомням названието…

– Да – кимнах аз, – „Нюйоркско списание за литература“.

– Вярно, точно така. Но това беше, колкото да може да си плаща сметките. Когато я уволниха, реши да се завърне в Хемптънс, за да пише на спокойствие. Спомням си, че веднъж ми каза: „Дойдох тук, за да пиша книга“. Смятам, че се нуждаеше от време и от спокойствие, които можеше да намери именно тук. Инак защо ще приема длъжност в някакво провинциално вестниче? Казвам ви, че кипеше от амбиция. Целеше се направо в луната. Явно е имала основателна причина да се завърне в Орфия. Вероятно сред шума и гъмжилото в Ню Йорк не е можела да се съсредоточи. Обикновено писателите дирят убежище сред лоното на природата, нали?

– Къде пишеше тя?

– У дома, предполагам.

– На компютър ли?

– Не зная. Защо?