Жоэль Диккер - Изчезването на Стефани Мейлър

След като се разделихме с Тимъти Волт, Ана ми напомни, че у Стефани не е бил открит компютър.

– Освен ако снощният „гост“ не го е задигнал – отбелязах аз.

Използвахме, че сме в Саг Харбър, за да посетим и родителите на Стефани. Те изобщо не бяха чували за приятел на име Шон, а Стефани не беше оставяла при тях компютър. За всеки случай запитахме дали можем да хвърлим един поглед на нейната стая. След завършването на гимназията никой не бе живял в нея и тя си беше все същата: афиши по стените, награди от спортни състезания, плюшени играчки върху леглото и учебници по лавиците.

– Стефани от години не е спала тук – увери ни Труди Мейлър. – След гимназията замина за университета и остана в Ню Йорк, докато не я уволниха от онова списание.

– Има ли според вас някаква конкретна причина Стефани да се завърне в Орфия? – запитах, без да споменавам казаното от Тимъти Волт.

– Вчера ви казах, тя си загуби работата в Ню Йорк и имаше желание да се завърне в Хемптънс.

– Но защо точно в Орфия?

– Предполагам, защото е най-големият град в окръга.

За всеки случай запитах:

– Госпожо Мейлър, според вас имала ли е Стефани врагове в Ню Йорк? Била ли е в конфликт с някого?

– Не, няма такова нещо.

– А сама ли живееше?

– Имаше съквартирантка, млада жена, която също работеше в „Нюйоркско списание за литература“. Казва се Алис Филмор. Видяхме се с нея веднъж, когато отидохме да помогнем на Стефани да прибере някои вещи, след като реши да напусне Ню Йорк. Не бяха много и ние ги откарахме направо до новото ѝ жилище в Орфия.

След като не открихме нищо, нито в нейния апартамент, нито у родителите ѝ, решихме да се завърнем в Орфия и да проверим компютъра на Стефани в редакцията на „Орфия Кроникъл“.

Когато пристигнахме пред сградата, където се помещаваше вестникът, минаваше пет следобед. Майкъл Бърд ни поведе между работните места на служителите и ни показа бюрото на Стефани. Беше добре подредено, по средата имаше монитор, клавиатура, отстрани пакетче носни кърпички, невероятно количество еднакви химикалки в чаена чаша, бележник, а отпред няколко листа хартия.

Прехвърлих ги набързо, но не открих нищо интересно, след което запитах:

– Някой влизал ли е в компютъра ѝ в нейно отсъствие през последните дни?

Междувременно натиснах копчето за включване на клавиатурата.

– Не – отвърна Майкъл. – Всеки компютър е защитен с лична парола.

Тъй като компютърът отказваше да се включи, отново натиснах бутона и продължих да разпитвам главния редактор:

– Възможно ли е някой все пак да е работил с компютъра на Стефани без нейно знание?

– Не е възможно – увери ме Майкъл. – Само Стефани знае паролата и никой друг, включително програмистът. Впрочем не виждам как бихте могли да проверите нейния компютър без паролата.

– Не се тревожете, разполагаме със специалисти, които ще се заемат с това. Но все пак искам да го включа.

Наведох се под бюрото да проверя дали компютърът е включен в мрежата, но не видях такъв. Компютърът го нямаше.

Вдигнах глава и запитах:

– Къде е компютърът на Стефани?

– Как къде? Няма ли го отдолу?

– Не, няма нищо!

Майкъл и Ана веднага се наведоха на свой ред и видяха само увисналите кабели.

– Някой е откраднал компютъра на Стефани! – възкликна главният редактор.

В 18 и 30 цял куп коли на градската и щатската полиция се изсипаха пред сградата на „Орфия Кроникъл“.

Един служител от лабораторията на полицията заяви категорично, че е налице кражба с взлом. Майкъл, Ана и аз го последвахме до едно помещение в сутерена, където се съхраняваше техника и други материали, а служеше също така и за авариен изход. Вратата в дъното водеше към стръмно стълбище, което се изкачваше към улицата. Стъклото беше разбито и бе достатъчно някой да пъхне ръка и да натисне бравата отвътре.

– Никога ли не сте влизали в това помещение? – обърнах се аз към Майкъл.

– Никога. Никой не слиза до сутерена. Тук се съхранява архивът, но едва ли някой се сеща за него.

– Няма ли алармена система или камери? – запита го Ана.

– Не, къде пари за такива неща? Повярвайте ми, ако разполагахме със средства, първо щяхме да ремонтираме водопроводната инсталация.

– Опитахме се да снемем отпечатъци от бравите – обади се служителят от лабораторията, но открихме толкова много, да не говорим за мръсотията, че едва ли биха могли да послужат. Не намерихме нищо и около бюрото на Стефани. Според мен човекът е влязъл през тази врата, качил се е на горния етаж и след като е взел компютъра, е излязъл по същия път.