Скотт Туроу - Обратими грешки

Когато Лари пристигна, патрулните полицаи вече бяха направили нужното, за да покажат колко са важни — бяха спрели колите си в черно и бяло напреки на платното с включена светлинна сигнализация. Това естествено бе привлякло вниманието на доста скитници и почтени граждани. Беше юли и всички бяха леко облечени, понеже старите жилищни блокове наоколо нямаха електрическа инсталация, способна да издържи включването и на климатици. Бедни момичета с прически в стил „аз съм бедно момиче“ — подобна на таралеж корона от изправена коса, фиксирана с лак — стояха от другата страна на улицата с бебета на ръце. Вече пристигналите бусове на няколко телевизионни програми разпъваха подобните си на футуристично кухненско обзавеждане антени в подготовка за предаване на живо.

Мюриъл беше дошла отделно и сега се въртеше пред витрината на ресторанта — очакваше Лари да я привика за участие в следствието. Той се приближи до входа, престори се, че я забелязва едва сега, симулира, че смътно се досеща коя е, и я повика с едно късо „Ей“. Макар и облечена неофициално, Мюриъл беше на висок ток. Обичаше да се прави на по-висока и не пропускаше възможността да изложи на показ стегнатото си дупе, което наистина бе привлекателно. Общо взето, Мюриъл гледаше да използва всичко, дадено й от природата. Докато наблюдаваше развяващите се от вятъра сини панталонки, Лари изпита сладка тръпка от спомена за плътта, скрита в момента от погледите на останалите.

Показа значката си на двамата униформени, охраняващи главния вход. Вътре, отляво на пътеката, трима цивилни седяха на скамейка в едно от сепаретата: чернокож с престилка, измъчено изглеждаща жена с бежова домашна рокля и младеж с яки рамене и обеца, достатъчно голяма, та Лари да я види от десет метра. Правеха впечатление на живеещи в собствена вселена, изолирана от трескавата полицейска активност, развиваща се на само метри от тях. Служители или семейство, прецени Лари, очакващи или да бъдат разпитани, или да зададат някому въпросите си. Направи знак на Мюриъл и тя седна недалеч от тях, в съседство с монтираните на въртяща се стойка кранове за сода, разположени така, че да са леснодостъпни за сервитьорите.

Сцената на местопрестъплението вече се обработваше от десетки хора — поне шестима криминолози, разпознаваеми по униформените ризи в цвят каки, снемаха отпечатъци, — но като цяло цареше потисната атмосфера. При струпване на толкова много хора на едно място можеше да се очаква суетня, груб хумор и много оживление. Но днес хората бяха привикани извънредно по средата на четиридневната почивка — нали беше празник, — което обясняваше лошото им настроение, а може би просто още не се бяха разсънили. На всичко отгоре и самият началник бе сметнал за уместно да присъства лично. А той си беше мрачен по натура. Пък и престъплението си бе тежко.

Началникът на детективите Харолд Гриър си бе харесал малкия офис на Гъс зад кухнята и събираше за оперативка хората си там. Малко неочаквано за човек като Гъс, вътре бе подредено. На стената над бюрото имаше кръст, календар с красиви момичета от доставчик на хранителни продукти и семейни снимки, за които Лари реши, че са направени по време на екскурзия до Гърция. Снимките, на които бяха запечатани: съпругата, две дъщери и син, изглеждаха поне на петнайсетина години, но пък това бе времето — Лари го знаеше от опит, — което Гъс предпочиташе да си спомня — прохождането в бизнеса, борбата за оцеляване, създаването на семейство. Съпругата, усмихната и нелишена от предизвикателност в набран бански костюм — вероятно съгласно модата от онези години — бе същата измъчена жена, която бе зърнал на влизане.

Гриър вече беше превзел телефона и запушил едното си ухо с пръст, обясняваше ситуацията на някой в кметството, а наобиколилите го детективи го гледаха в устата. Лари застана до Дан Липранзер, за да научи повече. Лип, с неизменния си зализан вид на малолетен престъпник от петдесетте, както винаги стоеше в един от ъглите. Изглеждаше като че ли вечно му е студено, дори през юли, и приличаше на птица с окапала перушина. Както се оказа, той бе първият пристигнал тук детектив и вече бе успял да разпита управителя на нощната смяна, Рафаел.

„Парадайз“ не работеше само два дни в годината — Коледа по източноправославния календар и Четвърти юли: рождените дни на Бог и Америка, двете неща, в които Гъс се кълнеше. През всеки друг ден на входа имаше опашка от пет сутринта до обяд. Навалицата изчезваше през останалото време, когато основната клиентела се състоеше предимно от полицаи, таксиметрови шофьори и всевъзможни пасажери на авиолиниите, идващи или отиващи към летище „Дюсейбъл Фийлд“, което се бе съживило, след като „Транснешънал Еър“ преди няколко години бе възобновила обслужването на района.